Вижда се, че що се отнася до печелене на филмови награди, е препоръчително да бъдат изпълнени някои условия. Това не означава, че има лесен начин да бъде лапнат някой кино приз, но при всички случаи е по-добре да участваш с нещо, което ще разтърси, шокира, разчувства, уплаши и вторачи зрителя. Или просто ще го депресира. Ще го накара да направи равносметка, да съгради някакво обобщение в главата си. Добре е да е някоя тежка, силна и смислена история. Нещо за времето. За старостта. За самотата. За някоя предъртяла мексиканска бабичка, изправена сама пред трагичен проблем с домашната фауна. За часовник. За беднотията, или за отчуждението. Хубаво е да има и малко смърт. Трудна задача, особено що се отнася за късометражни филми. А още по-мъчно би било на някое весело и положително сюжетче да получи признание от явно надхвърлите възрастта на зрителя оценители.

 Затова не може да не се споменат на първо място 5-минутния „Влюбването” (Coup de Foudre, 2006 г.) на французина Винсент Примо и испанския „Профилактика” (Profilaxis, 2003 г.) на Даниел Санчес Аревало. Първият съвсем логично получава наградата на публиката, която явно приема младите и енергични герои доста по-близо до себе си. Историйка, разказана като виц. Небрежна, разтоварваща, приятна и въпреки това – добре заредена с интелектуален субстрат.

„Профилактика” е от испанската програма и би било проява на лош вкус да бъде описан в текст, защото е съвсем друго да се види изражението на героя и да се чуят бисерите му.

 В контраст с горното идват и болшинството от наградените филми. „Минутите след това” на Николай Тодоров е мъчен монолог на тема „време и живот”. Зареден е до козирката със стабилна символика. Бели ризи с колосани яки и ята сиви гълъби се редуват на екрана, а на звуковия фон дълбокият глас на часовникаря чертае скица от обобщения, явно натрупани с много години живот. 

 От балканската конкурсна програма, за най-добър филм е определен „34” на Любомир Младенов, който ни запознава с българските съквартиранти-приятели. Те общо взето нямат много общо с американските такива. Нашите са доста по-стабилни. Носят яко на пиене и не се впрягат от обиди, псувни и здрави тупалки по фейса. Търсят убежище един в друг, или един срещу друг. Филмът доста удачно представя действителността за голяма част от младите хора в България, което му печели и нашите симпатии.
 
 Мексиканският „Мляко и вода”, който взе наградата за най-добър филм на фестивала има особено визуално обаяние. Филтърът на лентата е такъв, че чак ти става горещо и започваш да усещаш маранята дълбоко в гащите си. Бабичката също е порядъчно опечена, а и всичко останало в този филм е подбрано много добре. Заслугата за това, естествено е на режисьора Селсо Гарсия.

 "Пластмасовият" на Йордан Банков получи специална поощрителна награда. Аналогичните призове при балканците и в международната конкурсна програма взеха съответно "Вълни" на румънеца Адриан Ситару и „Кенди и Бренди” на Андер Дуке. Да им е честито.

Режисура: Грег Мотола
Участват: Джона Хил; Майкъл Сера; Бил Хедър, Сет Роджен
Времетраене: цели 114 мин
Разпространява: Александра Филмс
User Rating: 8.3/10 (37,697 votes)

Филмчето за 40-годишния девственик беше много тъжно. Чудно кога тези самозвани сценаристи ще решат, че трябва да направят от „Дон Кихот” скеч вариант, в който Санчо Панса ще яде големи наденици с боб и ще пръцка доволно в ноздрите на Росинант, а рицарят на печалния образ ще се друса с LSD на върха на някоя фалирала мелница. Самата идея, че може да направиш нещо смешно от нещо тъжно бие яко на инфантилност. Такава детинщина няма дори в анимационните филмчета на Дисни. В случая тъжното са трите образа на главните герои, в сравнение с които малкият Симба, Лило, Стич и дори Шрек са истински кино-интелекти. Въпросните образи са едни абсолютни дървеняци, чиято неадекватност иска да мине за ефект на младостта им, но всъщност е следствие от ментална безпомощност. Най-суперякото в цялата работа е, че филмът е с оценка 8.3 в imdb и на 172 място в топ 250. С 37 хиляди гласували! Което от своя страна идва да покаже колко много деца влизат в Интернет.

 Филмът представлява плиткоумна серия от скечове, в които можете да видите какви ли не гнусотии, като например петна от месечен цикъл по панталоните на главния герой, полицаи преминаващи на червено през кръстовищата, психически тормоз над малолетни, повръщащи мацки и пр. интересни неща. Дудненето на наднормения Сет не може да се сравни дори с испанските героини на Алмодовар. Глупостите шуртят от устата му като спукани лайнопроводни тръби, а очите му се въртят настрани и нагоре сякаш всеки момент ще припадне.

 Завръзката на филма поднася серия диалози, в които единия лузър обяснява на другия нещата от живота. По някое време се появяват две страшни мадами, които вкарват на двамата рейнмани апетитна оферта. За да станат мечтите им реалност, нашите шампиони трябва да се сдобият с определено количество алкохол, което в Америка съвсем не е лесно в хипотезата на непълнолетието. Момчетата обаче имат план, който е тясно свързан с техния съученик МакЛавин, чието име идва от фалшивата му карта за самоличност. Въпросното Ай Ди е толкова аматьорска изработка, че дори двамата свръх-кретени полицаи Слейтър и Майкълс разпознават измамата.

 Докато първата половина на филма беше изпълнена с приятно неангажиращи тъпотии, втората вече става натоварваща. Главните герои тотално психясват и действията им няма да се сторят никак забавни на всеки, който поне малко е свикнал да мисли за последствия. Сцената, в която двете ченгета потрошиха полицейската кола беше много ефектна, но в моето съзнание изникна подписана заповед за уволнение. Отначало ми стана тъжно, но после се сетих, че това е съвсем нормално. И ми стана още по-тъжно. Тъжното е за съвестния данъкоплатец (с когото аз се самоидентифицирам), който киха, за да могат фуражките да се движат с поршета, които да съсипват. На фона на американската действителност такива образи може и да са смешни, но погледнато от нашата черга…Не.