Реванш (Rebound) - 2005

2005
Режисура: Стив Кар
Жанр:Комедия
Участват: Мартин Лоурънс



В  тази удивително малоумна  "комедия",  Мартин Лоурънс продължава да залива с клишираните си и втръснали на горкия зрител мимики, пръдливи звуци, УестСайдНига интонацийки и пр. дебилщини, а изпъкналите му, жабешки очички все така се въртят насам-натам в хаотичен пристъп. 
Ако вие сте съвестен зрител, който поема доволно всичко, което бива поднесено на лъщящата и мазна тава, на която пише "комедия", моля - заповядайте. Аз си имам подръка няколко човека , които за 103 минути ще ме разсмеят 103 пъти повече от Мартин Лоурънс.
Филмът разказва за жизнения път на "легендарния" тренер Рой МакКормик (Лоурънс), който заради невъздръжания си характер изпада в немилост и е принуден от мениджъра си  да тренира най-дебелите, флегматичните и смотани  хлапаци, които можете да си представите. Уж за да покаже, че не  е само за парите и славата и най-вече, че има желание да се поправи. Сред тази банда от нехранимайковци, обаче  тренерът намира най-сетне своето място под слънцето и истинското си призвание. Арогантността му е потушена от малките лузърчета и даже се изражда в самосъжаление някъде по средата на мувито. Това става най-вече с помощта на засуканата майка на едното от тях, а отборът естествено се "стяга" и всичко тръгва по мед и масло. Искам да ви кажа, че нещата във филма, много лошо се объркват, но накрая всичко си идва на мястото. Но аз и да искам, не мога да ви кажа как става това, заради наличието на бутоните с марка Shift и Delete, които се намират на моята клавиатура.

Година: 1965
Режисура:




За момиченца не става. Иде реч за бесен покер на кръгли, обгърнати от цигарен дим маси, и аз намръщените типове около тях. Има и някоя друга курва за вкус, но най-вече това е филм за достойнството и умението да печелиш и да губиш.
Стив Макуин играе изпечен комарджия, за когото Ню Орлиънс е станал вече тесен. Поради тази причина, той си е създал навика да ходи по разни малки градчета, където не го знаят и да взима паричките на местните бабаити-първенци. Но идва ден, когато пред Кид се открива възможност да застане срещу най-добрия - живата легенда Ланси Хауърд, който представлява едно съсухрено старче с оцветени в цигарено жълто мустаци, носещо смешна шапка и много авторитет. Цялата хазартна върхушка на града е затаила дъх , когато шампиона и претендента ще седнат на масата. Зад кулисите обаче, градските първенци подготвят "лесна" победа на "Кид"  Макуин. Дали той ще се съгласи да приеме тази милостиня, или ще рискува да бъде победен и разорен? Е, не че няма да го понесе, но с какво иначе Синсинати Кид би бил по-различен от хилядите лузъри, кръстосващи улиците?

Година:  1997
Режисура: Андрю Никъл



Става дума за две противоположни личности, които по стечение на обстоятелствата не могат един без друг. Единият има огромни заложби и способности. Може да постигне всичко, което поиска в света, в който живее - стига да се интересуваше от друго, освен от собствената си апатия. Вторият има болно сърце, късогледство, никаква перспектива в свят, където генетичният потенциaл определя до къде може да стигне човек. Но също и стоманена воля и желание да осъществи мечтата си.
Ясно е , че с такъв сценарий няма как резултатът да е лош, но след като и режисурата е поверена на гениалния сценарист, какво получаваме? Никъл е съумял да изцеди максималното от всички за да постигне желаната ефирност, прозрачност, чистота. Да внуши, че бъдещето ще е по-изчистено, отколкото би било нормално. И в тази по медицински стерилна обстановка поставя героите си - галеници и жертви на цивилизацията.

Има хора, които могат, но не искат.  Други искат, но не могат.  А трети искат и могат, но нямат късмет.

Година:2000
Режисура: Боз Якин



Не че филмът е нещо особено, но винаги около тези филми ще има солидно число  "вдъхновени" от идеята за величието на човешкия дух. Както и други едни: уморени от клишета. Та "титаните" аз ги помня най-вече с лошо. Истината е, че филмът използва само най - добрите рецепти, а не всички такива. Третира непозната за нас тема - расовите междуособици.
Има го камъкът в прозореца на негъра, дискриминацията, новия човек в града и т. н.  Но филмът не се спира дотук. За останалата, неклиширана част, той ползва най-изтърканото от друг жанр - спортните филми.  Внушава ти как, видиш ли, трябва да се борим за победата със зъби и нокти и ти тъпче главата с американската идея за това "как се калява стоманата".
Ами както всяка стомана - с бой!  Не знам защо батко Дензъл е участвал в това слабоумие - може в един момент да е останал без оферти или менаджера му да е загубил на покер с продуцентите.  А от него се очаква повече, колко Оскари му станаха? Отначало с "Величие" ни убеди, че негрите могат всичко, после с "Малкълм Х" ни показа, че могат и повече от "всичко". Е, айде стига вече де. Може да са много добри ръгбисти и бегачи, ама в плуването хич ги няма. И изобщо: к"ъв е тоя Боз Якин, че почна и режисьорски версии да прави?
И понеже се отплеснах, а историята не ми се разказва ще кажа, че Дензъл  Уошингтън все пак си струва да се види - изпълнението му е на ниво, както обикновено. Има доста излишна драма във филма, който си е спортен. Мен не можа да ме разчувства, но вярвам, че ще има впечатлени - на тях бих казал следното: гледайте "Всяка една неделя" на Оливър Стоун.  Е там вече е тежката америкън-футболна артилерия. Големият ПАРЕН ЧУК. Тия тука, от"де и да ги погледнеш, са си аматьори.

Режисура: Терънс Малик
Година: 2005



Ако сте свикнали да гледате филми, за да ви е интересно –  откажете се от този. Но ако обичате да ви говорят за света, живота, любовта и войната на фона на класическа музика – това е ФилмЪТ за вас, вие сте "космически" човек. Ние, обикновените киномани трудно търпим нечии размисли в продължение на 30 минути.  Динамиката тук е нулева.  Философите да пляскат с ръце, а ние - неразбиращите ще се бием по челата и ще си викаме  "Бреееей колко добре го казаха това!"
Става въпрос за неразбориите между местните туземци и пришелците през 17-тия век на териториите на днешна Вирджиния. Има и любов в умерени и не чак толкова умерени дози.  Общо казано, нали? То е защото целият филм е някак общ.
Не знам кой е казал, че Терънс Малик е капацитет в областта на режисурата, но това, което ме подразни в „Тънка червена линия” (koйто все пак беше доста добър филм) – същото го има и тук. Да ми говори някакъв индианец на непознат език в продължение на минути, не ми се вижда особено интригуващо преживяване, поне на мен. Е, определено не може да се отрече, че човекът си има стил. Прави по един филм на 8-10 години, но никакво развитие. Същата мудна, накъсана, отнесена и по философски скучна "одисея". Има отвратителния навик да привлича апетитни имена в каста и да им намира дребни ролички за по 5-6 минути. Още помня как един от любимците ми – Уди Харълсън се самоутрепа по най-балъшкия начин с една граната още в началото на "Тънка червена линия" и после се налагаше да слушам повествувателните речи за житието на американския войник цели 2 часа. И то в изпълнение на друг мой любимец – Шон Пен.
Силните страни: операторът се е справил много добре. На Колин Фаръл му отива да се прави на пич. Не е Мел Гибсън, но може и да стане ако избягва да играе  Александър Велики пак. Местната Покахонтас е сладурана, aма май някой я е бил много лошо през устата по време на снимките. Иначе костюми, грим, сценография - всичко е добре изпипано, само да не беше смахнатият стил на Малик и блудкавият монтаж.
За любителите на бойните сцени има няколко, но сте виждали доста по-добри още преди 11 години в Смело сърце.

Година: 1991
Режисура; Джеймс Камерън



Това е единственият филм, който ме е разплаквал. Не че е толкова тъжен, ама как да не се разплачеш когато на Арни му  "дърпат шалтера", защото "Дер из уон мор чип", разбираш ли? Мъка!  Иначе филмът е страхотен. Част от културата на хората, израснали през 90-те. И до днес репликата  "Аста ла виста,бейби" се е загнездила дълбоко в съзнанието на повечето от нас и я ползваме при всеки удобен случай.
Джон Конър е роден, но майка му Сара се намира в някаква лудница с неприятната диагноза "маниакална депресия".Тя просто си сънува Терминатори и някакви други дивотии за края на света. В същото време, тя е подложена на още по-сериозен стрес от главния психиатър, който има някакви по-нескромни намерения към нея, в частност извратени. Истинско блаженство за окото е, да се види как му пада ченето, когато вижда истински терминаторски варгал в коридора на собственото му учреждение.
Ефектите за времето си бяха впечатляващи, а и днес също може да се каже, че хващат окото. Арни си е Шварци - няма какво да го описвам: яко копеле, с яка пуцалка.  По-интересен е малкия Едуард Фърлонг с фанелката на Пъблик Енеми, кросарката и касетофончето ,от което дъни "You could be mine" на Gun"s n" Roses. Изобщо от целия филм лъха яко на рок. Даже наш Арни (този път в ролята на добрия) се сдобива с хубави рокерски дрешки в първия си сърч на Земята, а тъпото копеле Джейсън Патрик надява смрадлива полицейска униформа - образно казано. Ако се замислим сериозно по сюжета ще открием доста дупки, но на кой му дреме - кефът е в самото гледане и слушане. Ако поради някакво свръхестествено стечение на обстоятелствата (примерно последните 15 години сте прекарали в психиатрична клиника на строг режим) не сте гледали Т2, не е късно да вземете съдбата в ръцете си.

"no fate".

Година: 1995
Режисура: Дейвид Финчър



Това е един от най-мрачните трилъри, правени някога.  Дейвид Финчър рядко прави нещо, но когато го прави, се помни дълго. Досега няма провал. На другите им остава само да се надяват, че ако копират нещо от него, то ще е максимално точно. Винаги работи с добър оператор. Само при Финчър можете да видите такива интересни операторски похвати: камерата минава през решетки, стени, дори хора за да покаже и  внуши това, което си е наумил операторът.  Фиксира се за кратко върху някой детайл, после рязко се отмества. Седиш и се чудиш : "Какво беше това, важно ли беше, не го видях добре". Което те изправя на нокти до следващия път, когато интересът ти бива манипулиран по подобен безцеремонен начин.
Жесток убиец-психопат върлува в мрачен, грозен град с неизвестно име. Дъждът не престава да вали.  Двама детективи, невъздържан младок (Пит) и улегнал ветеран (Фрийман) са по следите му, но всичко, което откриват на мястото, където води следата, е поредния обезобразен труп. Внезапно се оказва, че самите те са част от пъклен, жесток и гениален план, сътворен от един болен, но силен мозък. Финалът принадлежи изцяло на убиеца и е...ами убийствен. Освен това никак не е хепи.  Ако ви напомня Saw - не е случайно.
Създателите на Пъзела са взели доста оттук.

Година: 1998
Режисура : Джоузеф Рубен



Помните ли филмът "Дворецът на илюзиите"? Аз - смътно. Разправяше се за две супер, ултра, мулти, мега, хипер, турбо, джъмбо прости американски девойки, които попадат в клопката на голобрадо наркопласьорче, а по-късно и в тайландския затвор. Едната се жертва за другата, а всъщност и двете са жертви, а зрителя да не говорим.

Тук  замисълът е почти същия, но изпълнението е много по-добро.
Проста работа: трима приятели прекарват страхотна ваканция в Тайланд. Бира и дрога на корем, курви и проститутки на каквото там се слагат, танци, веселба и приказна природа, изобщо ФЪН от"секъде.
Но всяко хубаво нещо си има край. Ваканцията свършва, двама от тях си заминават за Америка, а третият остава да изследва навиците на местните маймунки.
Три години по-късно действието ни пренася в Ню Йорк. Симпатична адвокатка намира двамата бивши туристи и им съобщава,че техният човек го чака смъртна присъда в Тайланд. Основанието - притежание на наркотични вещества, които обаче са били за общо потребление. Ако нашите хора се върнат и споделят отговорността - всеки лежи по 3 години, ако ли не..."Разстрел и след разстрела - червеи..."
Хоакин Финикс, Винс Вон и Ан Хечи вече нямат нужда от представяне. Именно заради филми като този. Направен е скромно( тогава те не бяха такива големи имена), но със замах и професионализъм.
Финалната сцена е разтърсваща и спира дъха.

Година:1991
Режисура: Рон Хауърд



Този филм е същински рай за подпалвача, ужас за разсеяната домакиня, оргазъм за пиромана и прилив на здрав разум за дечицата, които обичат да си играят с кибритчето на тати. Не знам каква е била средната температура, в която е работел операторският екип, но се съмнявам, че е имало оплаквания от зиморничавите.
Съвременна, мъжка приказка, за върховете, които достига човек в една професия и бездните, в които потъват отношенията му с неизчерпаемата ценност - семейството. Макар и с криминални нотки за вкус,  този филм си е чиста семейна драма .Без редовните за жанра лиготии, без досадните майки, без "другите сестри". Само с един строг баща, упоменат между началните надписи. Оттам нататък следват криволичещите и съревнователни отношения между двама братя, практикуващи една от многото опасни, мръсни и неблагодарни професии на този свят.
Загубили баща си още като деца Стивън (Ръсел) и  Брайън (Болдуин), са свикнали  сами да се оправят от малки. Стив се е грижил за братчето си съвестно и е направил не една жертва заради него. Но идва ден, когато Брайън решава да тръгне по осеяният със сажди път на баща си и брат си. Зачислен към участъка на Стив, той трудно понася новобранския си статус. Стивън пък се чуди как да го изрита от участъка, защото не може да го гледа колко слаб пожарникар е. Докато конфликтите между двамата се разгарят, в града се разгарят разни други неща - например къщите и най-вече телата на една определена финансова групичка, занимавала се доскоро с разпределение на бюджетни средства, предназначени за Чикагския Файър Департмент. С две думи пушек се вдига. Дори опитният следовател и специалист по пожари Сянката (Де Ниро) не знае какво става в града.  Ключовият въпрос бива повдигнат от белокос затворник-пироман  (Д. Съдърланд), а именно: кой не обича огъня?...

Година: 2005
Режисура: Нийл Маршал



В този филм се разказва за най-тъпите шест американски патки, които можете да си представите.  Ето какво се случва в първите 30 минути: няколко лигли, псевдотърсачки на силни усещания, се събират да ходят по пещери. Влизат в една такава. Мотаят се в нея около 15 минути и си говорят за оргазми и други хубави работи, но по някое време става проблем и всички дружно изпадат в невиждана паника. Оказва се, че най-тъпата патка, лидерката на мероприятието ги метнала, че има карта на пещерата, но тя всъщност била "девствена".  Започват да се карат като циганки. Става ти жал. Една по една започват да се контузват по възможно най-смешния и жалък начин. Тъмно е, не става ясно точно как. Започват да се напикават от страх, а ти се чудиш дали ще се надрискат като се появи чудовището. А то се оказва някаква недодялана версия на Смийгъл. Надяваш се да измрат по-скоро, че да се свърши. През цялото време се виждат само светлинки от фенери, нищо друго. Чудиш се кой кой е. Маеш се кой жив, кой умрял. Едната по погрешка намушква другата. Озвучаването е като на някой истеричен порно филм - АААа, УУУУуу, ООООх, Неееее.
Вижте сами трейлъра.

Година:1995
Режисура: Лари Кларк



Тази кинематографична провокация разпали доста критика през 90-те години. След като бъде изгледан, филмът бива или моментално окачествен като "култов", или основателно/неоснователно критикуван. Няма начин човек да остане безразличен към темата тук.

Аморален, ХИВ-позитивен скейтър скита из мръсните улици с една единствена и по детски наивна цел: да "отвори" колкото може повече девствени момичета. Незнаейки за вируса, който носи в себе си, той се насочва похотливо към поредната си невинна жертва.
Младо, бяло момиче, което е прихванало болестта от  "отваряча" се лута из града, търсейки начин да се свърже с него.  Дали няма да е късно, когато го намери.? Следващата на ред е къдрoкоса  мулатка с ангелско лице. А утрешният ден ще е много по-различен за нея и в същото време един и същ за хлапетата.

Режисура: Бернардо Бертолучи
Участват: Джереми Айрънс,Лив Тейлър.




Този филм е крайно романтичен. Не познавам нито едно момиче, което е изгубило девствеността си по подобен начин. Като се вземе предвид и мястото, където се развива действието, кличничната романтика става натрапчива. Девствена красавица (Лив Тейлър) отива на гости на роднини в някакво приказно местенце в Италия, където просто мирише на секс (и трева, когато героят на Дж. Айрънс е на близо) от всеки един ъгъл. На красавицата вече й е време да се срещне със звяра, обаче него още го няма. Кандидатите са много, подходящите са малко. Аз лично щях да падна от канапето, когато видях с кого в крайна сметка се боцна Лив Тейлър, там под дървото. Да, много романтика има в тоя филм. Друго си е като кака Цеца от 10-ти "б" клас - с Иван Пишката в училищната тоалетна. Току нема, нема - па си е*е майката...

Малена

Режисура: Джузепе Торнаторе
Година: 2000

Тук вече може и да оплакнем оченцето. Филмът си има готина мацка, а и целият си е някак красив. Дори сцената с линчуването на Горката Малена е един вид радост за окото, то цици, то плът, то чудо...
Човек би казал, че хубавата жена няма проблеми.
Не е така.
Малена е удивителна красавица, която живее в малко италианско градче. Война е, всички млади мъже са на фронта (включително и съпругът на Малена), бият се за родину, и не се знае дали ще се завърнат. Но в градчето бушува друга война: Малена срещу всички.


В устите на  жителите е само едно: Малена, Малена, Малена . Мъжете точат зъби на потенциалната вдовица, а жените завиждат. Плетат се интриги, поставят се капани, започват се дела. Всеки чака Малена да сгреши. Дали това ще стане? Градът няма да мирне, докато Малена не увехне.
Всичко е представено през очите на едно дете, което няма очи за хорската злоба, а само за красивото, естественото и доброто.

Сицилианска връзка

Режисура:
Дамиано Дамиани
imdb - 7.2/10
http://www.imdb.com/title/tt0089813/



Toва е много яко мафиотско муви от онези, в стил "Октопод" (даже си е от режисьора на първия "Октопод")
Микеле Плачидо играе Марио  - емигрирал в Америка сицилиански изпълнител на мръсни поръчки. От Италия му идват на крака колеги с предложение за бързо издигане в йерархията на Коза Ностра. Мишената е висш магистрат от прокуратурата на Ботуша. Нашият човек заминава за Палермо, но там не може да вярва на никого. Затова прикотква младото си братче за каузата.
Проблемът обаче е , че младокът е влюбен, а и страда от морални задръжки. Марио използва изгората на брат си, за примамка и успява да го убеди да помогне. Но става голям фал и малкият става мишена на Коза Ностра.

Дни на грохот

Runtime: 107 min
Country: USA
Реж. Тони Скот
Участват: Том Круз,Робърт Дювал,Н. Кидман




Макар оценката на imdb да е ниска, за мен този високоскоростен филм е един от най-добрите в жанра. Става дума за коли,състезания, има яки майтапи (като тоя с проститутката), яки мадами и пр. Изобщо, от целия филм лъха едно добро настроение. Диалозите са чудни, просто се наизустяват отведнъж, а музиката на Ханс Цимер... Е, него няма какво да го коментирам. Основната тема пък е един от най-великите сингъли на Whitesnake - Last Note Of Freedom.

 Филмът започва малко тъпо с мерене на пишки между Том Круз и авто-мото лидера на филма Майкъл Рукър (другият свеж образ, след този на Дювал).
Круз играе простовато хлапе-селянче, дошло от майната си с мечтата да цъфне и върже на Дейтона. Старите кучета в бранша го оглеждат и преценяват, че има някакви шансове. Кой за пари, кой от нямане какво да прави, се хващат на хорото с него. Търсят се спонсори, майсторят се коли и пр. По средата на филма обаче се оказва, че селянчето хабер си няма от автомобили и само знае да натиска педалите и скоростния лост.
Започва се едно обучение в стил "И колата има душа", а по някое време блесва и докторката невроложка - Кидман. Първата И целувка с Круз пред камера наистина е гУлЕм смЕх:
" - Как може така да ме игнорираш?!
  - Бе не те игнорирам, бе!" - хвана го за ревера и му боцна един мощен език. Жал ти става за горкия Том...
По всички правила на жанра, филмът завършва с голямото състезание, с големите каскади и с онези, големите бутилки шампанско.
Малко носталгия има в тоя филм към времената, когато не всичко в спорта беше само реклами и кинти, кинти, кинти...