Режисура: Франсис Лоурънс
Времетраене: 101 мин.
Участват: Уил Смит, Алис Брага, Черли Теън
User Rating: 7.4/10 (48,814 votes) 

Още от самозваното заглавие си личи, че този филм излиза на големия екран с голямата кошница, в която трябва да се съберат много милиони доларчета. В продукцията участват звездата Уил Смит и eдна симпатична немска овчарка. Почти през цялото екранно време, те джиткат на фона на пищен апокалипсис. В последните години зрителят видя достатъчно зрелищни изтребвания на озверели зомбита в цялата безкрайна поредица от  „Заразно зло”,  „28-те дни и седмици по-късно”, току що появилия се „Нашествие” и много други знайни и незнайни продукцийки. Спокойно може да се каже, че „Аз съм легенда” е поредната експлоатация на темата за опасните вируси, които ще превърнат човека в грозна мумия, която плюе кръв, пищи като заклана и има странен ефект в очните ябълки /най-често, зениците са твърде уголемени и оцветени, което идва да покаже, че в главата на зомбито липсва  всякакъв хуманизъм, както и мисъл, а има  само рейдж, баце/.

  
  Това, което е интересното в този филм  е декорът. За него са били похарчени най-много пари. Тихите градски улици, обрасли с  тревичка, потрошените мостове, пустите аутобани... След тази завладяваща със своето спокойствие гледка, и в контраст с нея, филмът ни предлага уникалната  възможност да видим как Уил Смит тренира за рамо и корем. Има и няколко драматични сцени, които ще бъдат разбрани само от държателите на домашни любимци.

 

  Човечеството е тотално погинало. Всъщност тотално погинали са само бялата и всички други раси, а черната само е погинала. Някаква сган от опитни инфекционисти, решили да лекуват рак с… едра шарка, та шарката мутирала и впоследствие  разказала играта на земното население.  Останал е един жив негър, притежаващ естествен имунитет срещу злия вирус, който кръстосва улиците в търсене на оцелели, а през останалото време се бие с неприятните момчета. Човекът спазва железен режим и диета, има си другар, а в свободното си време търси лекарство, ползвайки няколко злощастни мишока, а понякога и живи, автентични зомбита. С една дума, ДНК-легенда. Диалозите във филма се водят на две нива: интелектуално - между Уил Смит и немската му овчарка и психологическо - между Уил Смит и... Уил Смит. Общо взето във филма не става нищо интересно. Няколко схвати със зомбитата, малко философия, малко тъга и някоя друга психарийка. Ей ти го блокбъстъра.

 

 

Смъртна присъда

Режисура: Джеймс Уан
Времетраене: 110 мин.
Участват: Кевин Бейкън, Гарет Хедлън, Кели Престън
http://www.imdb.com/title/tt0804461/



Другата в мен

Режисура: НийлДжордън
Времетраене: 119 мин.
Участват:  Джоди Фостър,Teрънс Хауърд, Ники Кат, Навийн Андрюс
http://www.imdb.com/title/tt0476964/

 Тези двата филма ще бъдат в едно резюме, защото се появиха почти по едно и също време, а и сюжетът им е горе-долу еднакъв. Две обикновени, симпатични и хрисими персони /Джоди Фостър в „Другата в мен” и Кевин Бейкън в „Смъртна присъда”/ се сблъскват с грозната престъпност, изживяват шок, губят близки и…изкрейзват тотално. Всичко това се случва под носа и пред очите на безучастни ченгета, които са повече заети с дървените си философии, отколкото с престъпниците. Колкото по-безсилен се оказва закона, толкова по-високо включват предавката нашите герои. Застрахователят-домошар Бейкън дотам изсвирясва, че залага във войната с престъпността и останалата част от семейството си. Радио-водещата Ерика Бейн извърта изцяло стила си на работа и започва да се нарича „непозната”, а мистър Хюм в хода на действието заприличва надрусан пънкар, току що преживял самолетна катастрофа.

 Въпреки сходния сюжет и доста изненадващо, филмът на Джеймс Уан /”Убийствен пъзел”/ превъзхожда с много този на ветерана Нийл Джордан. Ако не бяха някои малки недомислия и две-три твърде и излишно пресилени моменти, „Смъртна присъда” щеше да бъде адски добър филм, но и така си е доста страховит. Има моменти, които могат да изправят и най-студенокръвното копеле в салона на нокти. Типично в стил „Убийствен пъзел”, режисьорът не е пощадил чувствата на зрителя и показва наяве най-лошото, което би могло да се случи точно на този човек, точно в този момент.  Малко е попресилил /героят на Джон Гудман беше не само излишен, но и доста недостоверен/ и не е уцелил подходящата доза, но следващия път ще улучи. Кевин Бейкън тук не може да стъпи и на малкия пръст на Хю Джакман в пресъздаване на мъката от загубата на близък човек /виж „Изворът на живота”/, но затова пък е ненадминат като Терминатор, Разрушител, Заличител... Погледът, който хвърля на врага си в последната бойна сцена, слушайки нарцистичните му напъни, може да вкочани от страх и разярен питбул, особено в гарнитура с прическата му и лъскавия барабанлия, който леко придържа с ръка на коляното си.

 В контраст с горното „Другата в мен” е доста недомислено и грешно скроено филмче. След преживяната загуба, случайно или не, героинята на Джоди Фостър започва да се оказва в какви ли не престъпни ситуации, направо всеки ден. Престъпниците никнат около нея като гъби след Странджански порой, а тя стъпва от гъбка на гъбка и мачка с токчетата. Твърдо решена, че няма да си трайка, госпожица Бейн си купува патлак на черно и започва да пука по лошите. Те, разбира се са съвсем случайни лоши, нямат история, няма и голяма убеденост, че изобщо са лоши. Зрителят не ги познава, а и няма време да ги опознае, защото е твърде зает да слуша отнесените импровизации на радио-водещата в ефир, с които тя се опитва да обясни мъката си на широката аудитория, намесвайки в схемата дори любимия си град Ню Йорк. Някакви чернокожи безделници, някакъв наркопласьор и още един тупан стават жертви на нейната депресия, а следователят-ченге се разминава с повърхностна рана, която сам на себе си причинява, и то по най-балъшкия начин.

 

 

Вижда се, че що се отнася до печелене на филмови награди, е препоръчително да бъдат изпълнени някои условия. Това не означава, че има лесен начин да бъде лапнат някой кино приз, но при всички случаи е по-добре да участваш с нещо, което ще разтърси, шокира, разчувства, уплаши и вторачи зрителя. Или просто ще го депресира. Ще го накара да направи равносметка, да съгради някакво обобщение в главата си. Добре е да е някоя тежка, силна и смислена история. Нещо за времето. За старостта. За самотата. За някоя предъртяла мексиканска бабичка, изправена сама пред трагичен проблем с домашната фауна. За часовник. За беднотията, или за отчуждението. Хубаво е да има и малко смърт. Трудна задача, особено що се отнася за късометражни филми. А още по-мъчно би било на някое весело и положително сюжетче да получи признание от явно надхвърлите възрастта на зрителя оценители.

 Затова не може да не се споменат на първо място 5-минутния „Влюбването” (Coup de Foudre, 2006 г.) на французина Винсент Примо и испанския „Профилактика” (Profilaxis, 2003 г.) на Даниел Санчес Аревало. Първият съвсем логично получава наградата на публиката, която явно приема младите и енергични герои доста по-близо до себе си. Историйка, разказана като виц. Небрежна, разтоварваща, приятна и въпреки това – добре заредена с интелектуален субстрат.

„Профилактика” е от испанската програма и би било проява на лош вкус да бъде описан в текст, защото е съвсем друго да се види изражението на героя и да се чуят бисерите му.

 В контраст с горното идват и болшинството от наградените филми. „Минутите след това” на Николай Тодоров е мъчен монолог на тема „време и живот”. Зареден е до козирката със стабилна символика. Бели ризи с колосани яки и ята сиви гълъби се редуват на екрана, а на звуковия фон дълбокият глас на часовникаря чертае скица от обобщения, явно натрупани с много години живот. 

 От балканската конкурсна програма, за най-добър филм е определен „34” на Любомир Младенов, който ни запознава с българските съквартиранти-приятели. Те общо взето нямат много общо с американските такива. Нашите са доста по-стабилни. Носят яко на пиене и не се впрягат от обиди, псувни и здрави тупалки по фейса. Търсят убежище един в друг, или един срещу друг. Филмът доста удачно представя действителността за голяма част от младите хора в България, което му печели и нашите симпатии.
 
 Мексиканският „Мляко и вода”, който взе наградата за най-добър филм на фестивала има особено визуално обаяние. Филтърът на лентата е такъв, че чак ти става горещо и започваш да усещаш маранята дълбоко в гащите си. Бабичката също е порядъчно опечена, а и всичко останало в този филм е подбрано много добре. Заслугата за това, естествено е на режисьора Селсо Гарсия.

 "Пластмасовият" на Йордан Банков получи специална поощрителна награда. Аналогичните призове при балканците и в международната конкурсна програма взеха съответно "Вълни" на румънеца Адриан Ситару и „Кенди и Бренди” на Андер Дуке. Да им е честито.

Режисура: Грег Мотола
Участват: Джона Хил; Майкъл Сера; Бил Хедър, Сет Роджен
Времетраене: цели 114 мин
Разпространява: Александра Филмс
User Rating: 8.3/10 (37,697 votes)

Филмчето за 40-годишния девственик беше много тъжно. Чудно кога тези самозвани сценаристи ще решат, че трябва да направят от „Дон Кихот” скеч вариант, в който Санчо Панса ще яде големи наденици с боб и ще пръцка доволно в ноздрите на Росинант, а рицарят на печалния образ ще се друса с LSD на върха на някоя фалирала мелница. Самата идея, че може да направиш нещо смешно от нещо тъжно бие яко на инфантилност. Такава детинщина няма дори в анимационните филмчета на Дисни. В случая тъжното са трите образа на главните герои, в сравнение с които малкият Симба, Лило, Стич и дори Шрек са истински кино-интелекти. Въпросните образи са едни абсолютни дървеняци, чиято неадекватност иска да мине за ефект на младостта им, но всъщност е следствие от ментална безпомощност. Най-суперякото в цялата работа е, че филмът е с оценка 8.3 в imdb и на 172 място в топ 250. С 37 хиляди гласували! Което от своя страна идва да покаже колко много деца влизат в Интернет.

 Филмът представлява плиткоумна серия от скечове, в които можете да видите какви ли не гнусотии, като например петна от месечен цикъл по панталоните на главния герой, полицаи преминаващи на червено през кръстовищата, психически тормоз над малолетни, повръщащи мацки и пр. интересни неща. Дудненето на наднормения Сет не може да се сравни дори с испанските героини на Алмодовар. Глупостите шуртят от устата му като спукани лайнопроводни тръби, а очите му се въртят настрани и нагоре сякаш всеки момент ще припадне.

 Завръзката на филма поднася серия диалози, в които единия лузър обяснява на другия нещата от живота. По някое време се появяват две страшни мадами, които вкарват на двамата рейнмани апетитна оферта. За да станат мечтите им реалност, нашите шампиони трябва да се сдобият с определено количество алкохол, което в Америка съвсем не е лесно в хипотезата на непълнолетието. Момчетата обаче имат план, който е тясно свързан с техния съученик МакЛавин, чието име идва от фалшивата му карта за самоличност. Въпросното Ай Ди е толкова аматьорска изработка, че дори двамата свръх-кретени полицаи Слейтър и Майкълс разпознават измамата.

 Докато първата половина на филма беше изпълнена с приятно неангажиращи тъпотии, втората вече става натоварваща. Главните герои тотално психясват и действията им няма да се сторят никак забавни на всеки, който поне малко е свикнал да мисли за последствия. Сцената, в която двете ченгета потрошиха полицейската кола беше много ефектна, но в моето съзнание изникна подписана заповед за уволнение. Отначало ми стана тъжно, но после се сетих, че това е съвсем нормално. И ми стана още по-тъжно. Тъжното е за съвестния данъкоплатец (с когото аз се самоидентифицирам), който киха, за да могат фуражките да се движат с поршета, които да съсипват. На фона на американската действителност такива образи може и да са смешни, но погледнато от нашата черга…Не.

Режисура: Майкъл Хафстрьом
Участват; Джон Кюсак, Самюел Джексън.
Времетраене: 94 мин.

Imdb рейтинг: User Rating: 7.4/10 (20,223 votes)

От сюжета на този филм става ясно, че Стивън Кинг яко го е закъсал откъм творческо вдъхновение. По никакъв друг начин не може да се обясни липсата на каквато и да е оригиналност в сценария. Чудно как не си е изсмукал ноктите от пръстите. Добрата новина за тези, които ще отидат да го гледат на кино, е че продължителността на този филм е само час и половина, т.е. няма да загубят много от времето си. Парите обаче няма да им върнат. Жанрът може да се определи като хорър с елементи на мистерия, но единствената мистерия в случая е как така „1408” е получил оценка 7.4 в imdb и какви са тези 20 000 човека, които са дали добра оценка на това недоразумение.

 Действието се развива в семпло нюйоркско хотелче, и по-специално в една от неговите стаи, която е толкова проклета, че може да докара човек до лудост. Майк Енслин (в ролята Джон Кюсак) е мъжкият вариант на невзрачната Скъли от „Досиетата Х” – не вярва в бабини деветини и следва веруюто си „око да види, ръка да пипне”. Освен това е и писател. Като идея звучи интересно, но бойното снаряжение на стаята е толкова бедно и изтъркано, че чак ти става жал. Абсолютно нищо ново не ни предлага този хотел. Призраци се разхождат из стаята, разни мумии беснеят в отдушника, картини оживяват, умрели хора се появяват и започват да говорят и пр. кино-отживелици окупират екрана. И така цял час. Таман зрителят започне да се оспива и филмът забива ни в клин, ни в ръкав по някакви калифорнийски плажове, за да се затвърди съвсем впечатлението, че историята е недомислена. След влудяващо тъпия и безличен финал, в устата на зрителя остава единствено неприятен вкус на евтин заводски локум.

 Всичко това е съвсем естествено. Почитателите на жанра не проявяват особено големи претенции към това, което ще гледат, а Самюъл Джексън и Джон Кюсак в комбинация с името „Стивън Кинг” и добър трейлър, са способни да вкарат всеки един от тях в салона, барбар с големите им надежди. Екранното присъствие на Джексън е нищожно, а и филма спокойно би съществувал и без героя му. Затова пък Кюсак не само че е непрекъснато на фокус, но и си изпълнява ролята много добре. Това не може да се отрече. Като го гледа човек и просто си представя как му се пълнят гащите от страх, още повече че и филмът като цяло намирисва.

Режисура: Дани Бойл
Участват: Силиън Мърфи, Клиф Къртис, Роузи Бърн.
Времетраене:  108 мин.

User Rating: 7.4/10 (19,228 votes)

От пръв поглед очакванията към този филм са ясни: дизастър с астронавти, совалки, контролна зала, патетични хуманистични речи и внезапно възникващи проблеми, които биват решени безцеремонно от магнетични герои, проявяващи леко извратено чувство за хумор. Но не. Филмът няма нищо общо с „Армагедон”, „Ядрото”, „Смъртоносно влияние” и другите от апокалиптичната космическа поредица. По-скоро има много общо с останалите филми на Дани Бойл: тежка, потисната и безнадеждна обстановка и никаква следа от майтап. Непрекъснато възникващи проблеми, които нямат решение. Неприветлива среда, която се натрапва упорито. Обезверени герои, крепящи мъничко надежда. Смърт, страх и ужас през почти цялото екранно време.

  Филмът прилича повече на „28 дни/седмици по-късно”, отколкото на някой от изброените по-горе. Може да се направи и аналогия със „Смъртоносен хоризонт”, а след появата на онази недоносена вариация на Фреди Крюгер, която се намъкна на борда към края на филма, започва да намирисва и на „Пришелецът”. Като цяло грозна картинка, на чийто фон Слънцето изпъква с цялата си ослепителна красота.

  Действието се развива почти изцяло на модерен космически кораб, носещ  звучното име „Икарус”. Лошият късмет следва екипажа навсякъде. Цяло чудо е, че компютърът на возилото не изкрейзва. По едно време бях сигурен, че ще започне да се забавлява, затваряйки врати точно където не трябва и гасейки лампите. Явно сценаристът Алекс Гарланд („Плажът”, книгата и филма) не е искал да попада в блатото на клишетата. Постигнал го е отчасти.

 Звездата ни умира. Следват го Земята и хората. Екип от учени се впуска в серия отчаяни спасителни мисии. Не става ясно как точно експлозия в центъра на слънцето ще го съживи, но  приемам, че моята база данни е непълна. Екипажът се натъква на множество изненади, сред които и изоставен космически кораб. Той се оказва техен предшественик, натоварен със същата мисия. Един по един героите стават жертва на разни обстоятелства. Човешки грешки и системни грешки се редуват. За капак нашите хора губят и кислорода и нещата започват да отиват към теглене на добровелен чоп кой да спре да диша. За „щастие” случайността им спестява жребия. На въпроса „Ние или всичко останало” се дава бърз отговор и започва дискусия на темата за саможертвата. Идеята изглежда добра, но дали от екипажа няма пак да оплескат нещо? На финала вече не е много ясно кой какво прави и къде го прави, но това е нормално за фантастичен филм. Всъщност интересните моменти са в първата половина на лентата. След това хуманната фантастика се смесва с хорър-трилър, а идеята за цената  на живота остава ненамерена някъде сред предсмъртните писъци и ужаса.

Режисура: Грегъри Хоблит
Участват: Антъни Хопкинс, Дейвид Стретърн, Райън Гослинг
Времетраене: 112 мин.
User Rating: 7.1/10 (9,153 votes)

„Презумпцията за невинност” е основен принцип във всяка наказателно-правна система, особено в американската. Тъй като всяко действие си има противодействие, следователите обичайно заобикалят принципа чрез не по-малко популярната „подмяна на улики”, след което се стига до "скалъпено обвинение". Общо взето в тази посока са текли мислите на Даниел Пейн и Глен Герс докато са писали този сценарий. Идеята е, че ако човек е поне толкова умен колкото един добър прокурор, значи може да си трепе хора наред без да се притеснява от буквата на закона. Всяко обвинение си има слабо място, само  трябва да го чукнеш точно там. 

 „Пропукване” е заснет с вкус. Опитът на Грегъри Хоблит в криминалните истории си личи отдалеч. Изпълненията са правдоподобни (особено се открояват Дейвид Сретърн и Розамунд Пайк) , монтажът, звука и музиката са добри, интригата се разгръща гладко и най-важното: има я. Но всичко това е тотално осрано накрая. Сюжетът  доста напомня „Първичен страх” от същия ражисьор, но опитът тук  е доста по-несполучлив. Филмът щеше да бъде адски добър, стига сам той да не се бе пукнал „на края на Дунава”. Всъщност „пропукване” е слаба дума, "разцепване" звучи по-добре.

 Историята започва много добре - съвестни прокурори плетат обвинение, а самонадеян обвиняем се гаври с тях. Поредица от съдебни заседания, огледи, разпити и пр. наказателно-правни процедури. И така до моментът, в който на добрите им провървява. Малко сравнение: финалът на „Първичен страх” беше брутално добре измислен от сценаристите и брилянтно изпълнен от Едуард Нортън. Макар филмът да не бе нищо особено, развръзката там изми каквото имаше да се чисти. Тук е обратното.  „Пропукване” предлага съвсем различно впечатление – накрая само може да седиш и да се чудиш дали героят на Антъни Хопкинс е адски тъпо и самонадеяно парче или просто настървеният прокурор е невиждан късметлия. За хора, които не са юристи може и да има някакъв елемент на изненада, но отдалече се вижда, че финалът е шит с канап. Абсолютно излишна и скалъпена е цялата тупурдия около спирането на апаратите на изпадналата в кома жертва. Чудиш се защо е нужно всичко това и накрая разбираш: на сценариста му е трябвало – за да е по-достоверна развръзката. Не е ясно каква е ролята на механизмите с топчетата. Някаква символика ли има тук? На фона на недоизмислен сюжет, такава не седи добре. На гол гъз, чифте пищови.

 В сравнение с историята от „Пропукване”, сценариите на Гришъм са суров и смислен реализъм. Абсолютно всеки трезвен адвокат би изпаднал в необуздана истерия при сцената, когато за последен път прокурорчето надцаква убиеца. Хитро, да. Но твърде неправдоподобно. И нямаше да има проблем да е такова, стига да не беше явната претенциозност на продукцията и това, че филмът започна много добре. Ричард Гиър не може да се сравнява с Антъни Хопкинс и въпреки това „Пропукване” е доста по-слаб от „Първичен страх”, което е червена точка за Хоблит.

 

Режисура: Майкъл Бей
Участват: Mегън Фокс, Рейчъл Тейлър, Джон Войт, Антъни Андерсън, Джон Туртуро, Шиа Лабоф.
Времетраене: 144 мин.
User Rating: 7.9/10 (74,671 votes)

 "Трансформърите" са симпатични извънземни роботи, които могат да предизвикат чувство за професионална малоценност у всеки механик, инженер или техник. Те са несбъднатата мечта на порасналите малчугани и верни последователи на своите отци – терминатора, робокопа и скриймъра. Не са така чувствителни като „изкуствения интелект”, но затова пък са по-опасни и от 300 спартанци. Нямат никакъв проблем да трансформират  някоя модерно оборудвана американска военна база в лек пустинен пясък. За минути. Трансформърите са два вида: добри и лоши. Лошите са тъмни субекти с дебели дрезгави гласове, а добрите са цветни субекти с дрезгави гласове. Има и един глухоням. Или май е само ням. Изключение прави и хилавият, хитър и лош трансформърски шпионин, чиято задача се изчерпва с това да точи информация от компютрите на Пентагона и да им пуска извънземни вирусчета, мучейки неразбрано. Той няма глас, но затова пък има много звук, който в голямата си част наподобява свинско угощение. Когато не е дегизиран като стереоуредба е много приятен.

 Сценаристите на този филм явно изпитват дълбоко уважение към Джеймс Камерън. Няма как по друг начин да се обясни явната кражба на идеи от „Терминатор 2”. Както там, така и тук, изходът на битката между човекa и машината зависи от способностите на вироглав тийнейджър с малоумни настойници. Той има нещо, за което два свята ще се сдърпат. Едните ще му изпратят мърляв бодигард, а другите – похитител в полицейска униформа. Кой пръв ще стигне до него? Кой ще излезе цял от мелето и кой може да носи повече на кютек? Дат из дъ куесчън.

  Продукцията поднася солидна порция от задължителните за такива филми лавини от специални ефекти, приятни майтапи в стил „аз съм еб(г)ати пича”, внушения на тема „велик е нашия войник”, досадни реклами на автомобили, музикална техника и мобилни апарати, както и готина мацка с бели зъбки да краси пейзажа. Главната роля се играе от някакъв подмладен вариант на Ръсел Кроу, който предизвиква искрена симпатия главно благодарение на родителското си тяло. Настойничката е толкова досадна, че на човек му става жал. Във филма има и два чернокожи образа, които се отличават с особена оригиналност, та те компенсират горното с невиждано досега в киното отношение към  жената-майка. Всъщност продавачът на коли и невротичният хакер са единствените живи герои, които заслужават внимание. Останалото е компютърна изработка. Специални ефекти в геометрична прогресия. 

  В "Трансформъри" има бой, млатене, каскади, преследване, катастрофи, бомби, снаряди и механика до козирката. От един момент нататък става без значение кой от кой отбор е, защото от екрана приижда цунами от индустриални количества ламарина, чаркове и откачени гайки.
Филмът е зрелищен и се гледа лесно заради мацката и майтапите. Хубавото е, че няма особени претенции за смисленост, ако се изключат задължителните внушения за „човешкото в човека”, „съзнанието за вселенската ни отговорност” и пр. поръчкова бълвоч, която се очаква да изпълни безмозъчния американец с неустоима  жажда за морални подвизи. Режисурата на холивудския прахосник Майкъл Бей е такава, каквато се очаква от него – разхитителна. Продуцентите още с „Армагедон” и „Пърл Харбър” показаха, че могат да бъдат много щедри, когато става дума за техния любимец Майк.  Няма изглед тази благоразположеност да му помогне отново за направата на някой филм като „Скалата”, но и на това сме доволни – все пак само 7 лв. са.

Режисура: Дейвид Финчър
Участват: Джек Гиленхал, Марк Руфало, Робърт Дауни Джуниър, Хлое Севини, Антъни Едуардс.
Времетраене: 158 мин.

User Rating: 8.0/10 (30,653 votes)

 И аз, и голямата кошница, с която обикновено сядам да гледам филмите на Финчър бяхме изпълнени с добри чувства след края на прожекцията. Макар да не е култово попадение от калибъра на „Седем” или „Боен клуб”, филмът е достатъчно добър за да задържи интереса на средно-интелигентен човек повече от два часа. Ако сте на възраст над 20 години, ако вече сте изгледали достатъчно летни трилърчета за серийни убийци в стил  „Целуни момичетата” , "Колекционерът" и „Имитаторът”, ако искате да видите жанра в малко по-различна светлина, ако искате нещо реално, чиято цел е не само да ви стресне и да ви напълни гащите с лайна - то тази лента ще ви се услади.

 Филмът има съвсем реален вид и проследява хода на разследването срещу неизвестния извършител „Зодиак”, който съвсем (според данните във филма) безнаказано си е вилнял из Сан Франциско малко повече от 10 години, под зоркия поглед на американската общественост. Участниците в действието са съвсем нормални хора, асоциални по свой, съвсем нормален начин. Фанатизиран художник, алкохолизиран журналист и уморен полицай са главните герои, за които серийният убиец се превръща в нещо като сезифова задача. Годинките минават, следствието се точи, папките с докладите се множат, бумагите растат, а убиецът се разхожда на свобода. Моралът и жаждата за справедливост на героите, както и любопитството, което ги яде, не им дават мира. Някои се отказват, други продължават.

 Сюжетът следва хронологичния ред на събитията. Няма излишно объркване на широката аудитория, която и без това обича да се оплаква от твърде многото имена и дати, които скромният й ум не успява да усвои. Финчър е бил максимално благоразположен към зрителя и избягва да му поднася символиките на „Боен клуб” или резките, объркващи обрати, които „Седем” и „Играта” показаха.

 Акцентът на „Зодиак” не е там, където ще го чакате в един филм за сериен убиец. Липсват обичайните втрещяващи кървави сцени и перверзните сценаристки трикчета. Няма „вкусна вечеря със собствения ми мозък” и „вадене на ключ от червата на гаджето ми”. Няма шизофренични сцени с преследвания в тъмни коридори и самозалостващи се в банята жени. Сцените с убийствата не са спестени, но не са и украсявани излишно. Това е действителна история, разказана от действителна личност – Робърт Грейсмит, чието роля се играе от Джейк Гиленхал. Марк Руфало също прави добро изпълнение като ченгето Дейв Тошчи, което си държи кобура досущ като Стив Макуин в „Булит”. Роб Дауни Джуниър е във вихъра си когато въплъщава някакви алкохолици и ексцентрици, та така и тук. В епизодична роля може да се види и Хлое Севини, серопозитивната русокоска от "Хлапета". Кастът очевидно е подбран добре, а и няма как да е по друг начин при Финчър. Липсват извъртяните операторски похвати от „Паник стая” и „Играта”, а и тук не са нужни. Няма натрапващи се, запомнящи моменти, които после да цитираме с патос, вперили поглед в безвремието, няма и особено изнедадващ финал. На Финчър вече не са му нужни такива, за да направи добър филм.

 Вижте трейлъра:

Режисура: Тейлър Хакфорд
Времетраене: 144 мин.
Участват: Киану Рийвс, Ал Пачино, Чарлийз Терон, Кони Нилсен
Разпространява: Александра филмс
Imdb: User Rating: 7.1/10 (45,190 votes)

 "Адвокат на дявола" е филмът, който окончателно наложи Неговото присъствие в американската кино-действителност. Впоследствие настъпи истински потоп от продукцийки, в които основна роля заеха всякакъв род Изкушители, Лукави, Демони, Сатанаили, Луцифери, Зли духове и всякакви подлежащи на спешен екзорсизъм изчадия. След Де Ниро („Ангелско сърце”) и Пачино – в този филм, в ролята на дяволи се превъплътиха множество доказани и недоказани артисти, сред които Гейбриъл Бърн, Руфъс Сюъл и дори Елизабет Хърли.  Равносметката показва, че Той вече е доста популярен. За Него се знае, че носи „Прада”, богат е, може да има всяка жена, обича да се вселява в деца или бебета, не се разсейва лесно, мързелив е и обича леснинките. Има извратено чувство за хумор и дори носи на майтап. Никога не лъже, но който има вземане/даване с Него - винаги остава излъган.

 В този филм Лукавият е обладал не особено перфектното тяло на Ал Пачино. На топа на устата  е поставен младият и амбициозен адвокат Кевин Ломакс (Киану Рийвс), чиято леко глуповата физиономия и неадекватни маниери идеално се вписват в персонажа на излъган и преебан човек. Освен изпълнението на Пачино, другото наистина добро е на никому неизвестната по онова време в киното Чарлийз Терон. Истинска наслада за всеки садист е да гледа как сексапилната и отворена русокоска изкрейзва безнадеждно в хода на мувито. Още по-трагична е съдбата на горкия Кевин, който може само да седи и да гледа отстрани събитията, все едно сам той е зрител.

 Филмът съдържа и разни философски напъни, отнасящи се до морала на адвокатите и това как живеят и богатеят като паразити, благодарение на хорските слабости, но това не е нищо ново. Грехът ги бил обладал, алчни били, суетни били, похотливи били, завиждали. Те били силните на века, приспособени към адската действителност и трупащи дивидентите от нея. Продукти на еволюцията от една страна и на моралния упадък – от друга. какво откритие, направо нямам думи.

 Основната част от екшъна е дело на Пачино, който завърта цялата интрига във филма, сякаш само за кеф. Целта на Сатанаила всъщност се оказва доста коварна – Той иска да създаде свое поколение, пробутвайки замайващата си щерка (Кони Нилсен) на Кевин. Въпросният, обаче е влюбен в гаджето си, която е на път да стане невинна жертва в глобалната битка между Доброто и Злото. Адвокатът не се дава лесно и в отчаяните си опити да се противопостави дори посяга на себе си, посредством не особено ритуално самоубийство. Такива номерца обаче при Дявола не вървят.

 Продукцията е пипната много добре откъм сценография, а има и някои монолози на Пачино, които стават за наизустяване. Действието тече гладко, има и приятни за окото гледки за женолюбците. Музиката не е особено запомняща се, но в сценария има няколко момента, които къртят, например сцената в метрото. Козът на филма естествено е изпълнението на Пачино, без когото този филм би бил само посредствен опит за религиозна пропаганда и трън в гащите на папата.

Режисура: Хуан Карлос Фреснадильо
Участват: Робърт Карлайл, Роузи Бърн, Джереми Ренър
Времетраене: 99 мин.
User Rating: 7.5/10 (14,322 votes)
Разпространява: Александра Филмс

 Първата част беше доста добър опит в жанра, което 5 години по-късно естествено доведе продуцентите до гениалната "идея", че ако направят и втора, ще могат да сложат още по една дупка отвън на коланите си.

 Типично в техен маниер е и това, че не са поканили особено гръмки имена за участие в продукцията. Режисурата е поверена на сравнително безизвестния (засега) Хуан Карлос Фреснадильо, комуто се налага да се бори с духа на Дани Бойл. Това не е попречило на филма да излезне доста добър и по нищо да не отстъпва на първия. Сценаристите са поставили доста адекватна основа за развитие на интересен сюжет и дори са проявили известна хитрост, измъквайки се от дебнещите ги клишета по доста безцеремонен начин: премахвайки всички познати герои от първата част. Е, има и критики, разбира се. Ни в клин, ни в ръкав са включени вече натрапващите се в киното американски войници, барбар с тяхната саможертва и неизбежната им обич към децата. "Ноу  чайлд лефт бихайнд, ноу чайлд лефт бихайнд!". Личат си и някои малки изцепки, например появата на Дон на стадиона, в края на филма. Сцените с ужасийките са твърде шумни, затова пък не става ясно какво точно гледаш, защото всичко става твърде бързо.

 Ситуацията с инфекцията е овладяна по естествен начин. Зомбитата са измрели от глад, вирусът си отива с тях. Лондон е разделен на зони и приема бежанците си отново у дома. Центърът е под зоркия надзор на американската армия, т. е. в добри ръце. Има дори медицински контрол, а точни снайперисти дебнат за зомбита от всеки покрив. Главните герои са две дечица (за едното твърде късно става ясно, че е момче), които са пропуснали „шоуто”, тъй като са имали късмета да заминат на екскурзия, извън Острова. Баща им носи гордия статут на „оцелял”, но впоследствие сървайвърските му способности го изоставят в най-неподходящия момент.

 Хлапетата, или по-точно кръвта им добиват особено висока стойност  за американската лекарка, която открива, че те вероятно притежават естествен имунитет срещу злобния вирус. За съжаление точно в този момент става инфекцията и мълчуганите се оказват в незавидно положение. Невинна целувка между току що извадената от опасната зона тяхна майка (имунизирана, но носител на вируса) и таткото, става причина за обявяване на така наречения „коуд ред”, който се явява илюстрация на типичния тъпашки американски военен жаргон. Сиреч, масово изтребление. Героите се оказват между армията, която иска да им види сметчицата и инфектираните, чиито брой расте в зомбометрична прогресия.

 Филмът е доста по-зрелищен от първата част и предлага повече експлозии, катастрофи, каскади и масови касапници. Особено впечатляваща е сцената с хеликоптера, в която познатият ни от “Lost” Майкъл (тук в ролята на опърничав летец), тотално смля на кайма прясно събраната зомбоидна сган, която наподобява агитка на български футболен клубен отбор.  Всичко това е за сметка на истеричните инфектирани, които тук не намират особено голямо присъствие като екранно време. Монтажът е все така добър, а декорът бие „28 дни по-късно” с много.

Режисура: Дани Бойл
Участват: Наоми Харис, Силиан Мърфи, Алекс Палмър
Времетраене: 113 мин.
User Rating: 7.4/10 (51,234 votes)
Разпространява: Александра Филмс

   Много противоречиви бяха отзивите за този филм. Причината за това е, че и глупците имат усти, а устите им даже говорят. Хорър-трилърите и ужасийките са любимият им жанр. Липсата на добър вкус в устите на глупците и примитивната им страст към евтини и показни кланета, заляти обилно с мозък и черва навън, са причината те да не харесват всеки що-годе оригинален опит в жанра. Тъй като този филм е именно такъв, глупците го гледаха и решиха да се изкажат, разбира се глупаво.

 Не че „28 дни по-късно” пращи от оригиналност, но каквото е взето отдругаде, то е от добри първоизточници. В случая това е фантастичната новела „Денят на трифидите” от Джон Уиндъм, филмиран през 1962 г. Тъй като „месоядни растения” звучи тъпо, сценаристите са заменили трифидите със станалите отново модерни напоследък зомбита и са добавили вирусна инфекция за вкус, един вид –  за да е по-реалистично. Тъй де, всеки знае, че зомбита има само по филмите, а вирусите са някъде там, понякога в самите нас.

 Главният герой е светлоокият младеж Джим, който се събужда в някаква Лондонска болница и откачайки системите открива, че е бил тотално изоставен на самотек, без никакъв санитарен контрол. Гневът му бързо бива заместен от недоумение, смесено с неясни съмнения, когато започва безгрижна разходка по безлюдните улици. Истината бързо излиза наяве. Неприятен вирус е унищожил британското население. Който е останал неинфектиран, се крие в някоя хралупа, а останалите беснеят по улиците на групи. Целта на болните от „ярост” зомбита се изчерпва горе долу с това да те клъвнат за врата или да ти повърнат кръв в устата, което за двадесет секунди те прави един от тях. След това и ти започваш да се бориш за същата кауза и да крещиш истерично.

 Сюжетът довежда главните герои до някаква импровизирана военна база, в която няколко загорели войника са сформирали бойна групичка за отговор на инфекцията. Оптимизмът не трае дълго, а положението на нашите хора може да се опише вкратце като „от трън, та на глог”.

 Сценарият е на Алекс Гарланд и е доста хитро построен, така че да държи в напрежение, а Дани Бойл е пресъздал максимално безнадеждна обстановка. Ужасът не се изчерпва само с досадните зомбита. Героите стават неволни свидетели на грозен апокалипсис и ясно се вижда колко трудно се приспособяват в тази неконтролируема ситуация. Сломени духом и без ясна визия за бъдещето, те опипват плахо в тъмното, търсейки някакъв изход. Шизофреничният монтаж е смесен с леко натрапчив, но адски добър звук. Изпълненията на участниците в каста са на ниво, а светлите до бяло очи на Силиан Мърфи придават особено вампирски облик на филма.

Режисура: Андрей Кончаловски
Участват: Джон Войт, Ерик Робъртс, Ребека де Морни
Времетраене: 111 мин.
User Rating: 7.2/10 (5,020 votes)


    

    Едва ли има кабеларка в България, по която "Влакът - беглец" да не е прибягал, редом до десетките евтини продукцийки, въртящи се там. Едва ли има телеман, който да не е засичал кадри от него, докато е прехвърлял програмите в търсене на нещо свежо. От гледна точка на любителите на затворническия жанр, този филм е неразделна част от всяка уважаваща себе си колекция,  в което има  много резон, ако се имат предвид качествата му.

  Колосалната фигура във филма е бруталният и безчувастен затворник Мани  (супер-ултра-мулти-мега-хипер-турбо-джъмбо-добро изпълнение на Джон Войт). Той е един от най-запомнящите се образи, които някога ще видите на кино. Напълно прецакан от съдбата човек, със значителна физическа сила и стоманена воля, пред когото изпечени рецидивисти дрискат в гащите. Мани е истински магнит за неприятности, което му е спечелило един сериозен проблем и един дивидент. Проблемът е, че началникът на затвора Франк (Кайл Хефнър), в пристъп на желание за себедоказване, счита Мани за свой пръв враг и всячески се опитва да го пречупи, резервирайки му постоянно място в карцера. Затова пък затворниците го боготворят. Нулевият му късмет го е превърнал в хищник, за когото светът е опасна и неприятна джунгла. В главата му има необмислен план за бягство, а в сърцето му - самородна злоба. Мани няма намерение да помага на никого, но и през ум не му минава да търси помощ. Той е озверял и студен, точно като влака, на който ще се качи. И също като него - няма да се спре пред нищо.

    Контрастът между уморения от битки Мани и другият силен образ - на младото, глупаво боксьорче Бък (Ерик Робъртс), изпъква все по-силно в хода на филма. Двамата успяват да избягат от пандиза, но не и от лошия си късмет. Те решават да се скрият на неуправляем влак, който тъкмо поема последния си курс през студената пустош на Аляска. Хрътките се впускат в преследване, което ще доведе до решителен сблъсък на финала. Звярът ще ревне, но дали ще се събуди човека? Драматичното пътуване изважда най-хубавото и най-лошото у героите наяве, а чистата и необуздана злоба на Мани в крайна сметка става ключ за изхода от желязната гробница.

   За хубаво или за лошо, във "Влакът-беглец" всичко е много сурово, но не и свежо. Сурови герои, сурови условия, суров филм. Дори Ребека де Морни са я изстискали от сексапил и са я превърнали в някаква подивяла от безпокойство женица, с трескав поглед и крайна решителност. Има някакъв фризер, в който са поставени героите, в очакване на дълбокото замразяване. Внушението е  силно, ролите са изиграни със страст, а музиката допълва идеално стерилната картинка.

 

Режисура: Джеймс Фоли
Участват: Брус Уилис, Холи Бери, Джовани Рибизи
Времетраене: 109 мин.

Разпространява: Александра филмс

User Rating: 5.1/10 (3,804 votes)

 След  „Психо”, „Американски психо” и двете версии на „Идеалното убийство” (пак от Хичкок), на големия екран идва поредното филмово изчадие – „Идеалният психо”. Той само отдалеч, като напълно непознат е минал покрай идеалното, но затова пък психопатията му е невероятна. Невероятна, в лошия смисъл, демек - не ти се вярва. Изобщо, Америка психясва отвсякъде и процесът изглежда необратим.

   Идеалната непозната е Руина Прайс (Холи Бери), чието чалгарско име не й пречи да минава за класна мадама. Нейната професия включва изобличаване на гейове, вадене на мръсни ризи от пералнята, политически поръчки и съсипване живота на ближните. При Руина това е съпроводено с доста приятни чувства, затова в момента, когато се налага да подаде оставка, тя става невинна жертва на емоционален срив. Като капак на всичко, нейна приятелка от детството бива убита по брутален начин и у Руина се загнездва фикс-идеята, че трябва да разкрие убиеца. Разследването, което предприема с помощта на невротичното асистентче Майлс (Джовани Рибизи) няма изглед да доведе до нещо конструктивно, но тя не се отказва.

   Мисловната стерилност, от която Руина страда, я навежда на една особено „добра” идея - да завърже флирт в чата със заподозрения Харисън Хил (Брус Уилис). Той обаче се оказва мъж на място и сваляч от класа. Нищо, че дължи всичкия си успех на жена си (богата наследница), на която е сложил рога до тавана. Тъкмо в момента, в който нещата започват да вървят към здрав секс и зрителят се посъбужда, Руина опелсква всичко, оставяйки се да бъде заварена по бели гащи на компютъра на Хил с USB-устройство в ръка. Не стига това, ами и си забравя телефона, оставяйки Хил да чете СМС-ите й. В такива тъпи ситуации дори и Бриджит Джоунс не изпадаше. Все пак  трябва да се признае на Руина, че се измъква много добре от кофти положенията, може би защото е доста по-мазна и хлъзгава от Бриджит.

 Става ясно, че в този трилър се разказва за тотално изперкали жертви на цивилизацията. Макар да са изтрещели кукувици, тези хора все някак успяват да минат за нормални, често завъждат апетитни гаджета и дори работят в големи и престижни компании. Всичко това напоследък става съвсем естествено в киното. Не изглежда учудващо вече ако в обикновена семейна комедия с романтични нотки изведнъж се окаже, че бащата има намерение да вземе косачката и да изкорми цялото семейство. Става малко трудно  да се определи жанра на такъв филм, но и за това има кой.

  "Идеалната непозната" поднася финал, който се опитва да е толкова шокиращ, че направо ти става тъпо. Брус Уилис напуска сцената безславно и отива да Умира трудно. Изводът, че филмът можеше да го бъде и без него, се налага сам, а развръзката идва да покаже колко прости сценаристи има. От цялото муви лъха някаква евтина показност, сякаш са искали да снимат клип на Парис Хилтън, а не психотрилър. Единствените добри изпълнения са на Джовани Рибизи и на оня светлоок негър, който Руина изчука и после изгони, и за чието присъствие във филма не виждам друга причина, освен да покаже каква лоша и разгонена кучка е идеалната непозната (нещо, в което самата Холи Бери не успява да ни убеди). Брус Уилис не прави нищо по-различно от това, което прави по принцип: гледа с присвити очи и се опитва да прокара стария трик с кривата усмивка. Монтажът е някакъв смотан, диалозите са скучни, музиката е безлична. Единственото, върху което филмът може да предизвика размисъл е реалната опасност от нежелан контакт с болен от псохопатия или шизофрения разгонен индивид, на който бихте могли да връхлетите в Интернет.

   Идеално непознат бих искал да бъде за мен този филм, но така се случи, че ме прецакаха.

Режисура: Джузепе Торнаторе
Музика: Енио Мориконе
Участват: Филип Ноаре, Жак Перин и Марко Леонарди
User Rating: 8.4/10 (24,129 votes)

        

   Преди 20 години Джузепе Торнаторе решил да сподели нещо много лично. Не е сигурно дали би се престрашил на това, ако бe знаел каква огромна популярност ще добие  „Ново кино Парадизо”, но резултатът сега е в негова полза. Интернет потребителите са класирали филма сред 100-те най-добри правени някога, в добавка идват многото награди и безбройните изказани суперлативи. Първоначално той бил замислен като поклон пред традиционните кино-театри - един вид некролог, който щял да повиси закачен няколко седмици в италианските кина и след това щял да бъде забравен. Впоследствие "Ново кино Парадизо" се е превърнал в нещо много повече, както за създателите му, така и за публиката.

  Историята е построена в хронологичен ход на три етажа, а в цялост представлява обяснение в любов на два. Първото послание е към киното, което за самия Торнаторе се явява споделена любов и заема почти цялото екранно време. Малкото момченце с късите гащи, което събира изрезки от филмови ленти в скрита под дивана ръждива кутия ще се превърне в прошарен и преуспял режисьор и до размазващата финална сцена в салона, тук става въпрос за кино.

   Другото любовно обяснение се появява на втория и третия хронологичен етаж и е още по-тъжно. Тя носи звучното име Елена, синеока е, и си струва чакането под прозореца. Всъщност тезата е, че неизживяната любов е единствената лесносъхранима и с една такава в сърцето, човек е способен на всичко. Той може да направи десетки чудесни филми, да работи упорито, никога да не се отпусне, или никога да не се ожени - все хубави неща. Това трябва да е подаръкът на слепия Алфредо (Филип Ноаре) към приятеля му Салваторе. Да кръцне голямата му любов с дългата ножица, досущ като стотиците целувки, които е окълцал от лентите, подлежащи на църковна цензура. Тези целувки са кадрите, които Салваторе ще получи като компенсация за грубата намеса на Алфредо. Малък подарък, но от сърце, който ще дойде в момент, когато Салваторе е достатъчно зрял за да проумее мотивите на слепеца. Късно, биха казали някои, но все пак ще дойде. Късно, но все пак ще се срещнат.

  Сценарият е дело на Торнаторе и е видно, че си го е писал с много старание. Музиката на Енио Мориконе е затрогваща както винаги и идеално пасва на сюжета. Изпълненията на Ноаре, Жак Перин и Марко Леонарди са безупречни, а първата част на филма е тотално омазана с чар от дяволития Салваторе Касио. Филмът е зареден с конски дози сантименталност и носталгия, но няма начин да не бъде харесан от всеки, който поне малко обича киното.

   Вижте трейлъра: