Режисура: Хуан Карлос Фреснадильо
Участват: Робърт Карлайл, Роузи Бърн, Джереми Ренър
Времетраене: 99 мин.
User Rating: 7.5/10 (14,322 votes)
Разпространява: Александра Филмс

 Първата част беше доста добър опит в жанра, което 5 години по-късно естествено доведе продуцентите до гениалната "идея", че ако направят и втора, ще могат да сложат още по една дупка отвън на коланите си.

 Типично в техен маниер е и това, че не са поканили особено гръмки имена за участие в продукцията. Режисурата е поверена на сравнително безизвестния (засега) Хуан Карлос Фреснадильо, комуто се налага да се бори с духа на Дани Бойл. Това не е попречило на филма да излезне доста добър и по нищо да не отстъпва на първия. Сценаристите са поставили доста адекватна основа за развитие на интересен сюжет и дори са проявили известна хитрост, измъквайки се от дебнещите ги клишета по доста безцеремонен начин: премахвайки всички познати герои от първата част. Е, има и критики, разбира се. Ни в клин, ни в ръкав са включени вече натрапващите се в киното американски войници, барбар с тяхната саможертва и неизбежната им обич към децата. "Ноу  чайлд лефт бихайнд, ноу чайлд лефт бихайнд!". Личат си и някои малки изцепки, например появата на Дон на стадиона, в края на филма. Сцените с ужасийките са твърде шумни, затова пък не става ясно какво точно гледаш, защото всичко става твърде бързо.

 Ситуацията с инфекцията е овладяна по естествен начин. Зомбитата са измрели от глад, вирусът си отива с тях. Лондон е разделен на зони и приема бежанците си отново у дома. Центърът е под зоркия надзор на американската армия, т. е. в добри ръце. Има дори медицински контрол, а точни снайперисти дебнат за зомбита от всеки покрив. Главните герои са две дечица (за едното твърде късно става ясно, че е момче), които са пропуснали „шоуто”, тъй като са имали късмета да заминат на екскурзия, извън Острова. Баща им носи гордия статут на „оцелял”, но впоследствие сървайвърските му способности го изоставят в най-неподходящия момент.

 Хлапетата, или по-точно кръвта им добиват особено висока стойност  за американската лекарка, която открива, че те вероятно притежават естествен имунитет срещу злобния вирус. За съжаление точно в този момент става инфекцията и мълчуганите се оказват в незавидно положение. Невинна целувка между току що извадената от опасната зона тяхна майка (имунизирана, но носител на вируса) и таткото, става причина за обявяване на така наречения „коуд ред”, който се явява илюстрация на типичния тъпашки американски военен жаргон. Сиреч, масово изтребление. Героите се оказват между армията, която иска да им види сметчицата и инфектираните, чиито брой расте в зомбометрична прогресия.

 Филмът е доста по-зрелищен от първата част и предлага повече експлозии, катастрофи, каскади и масови касапници. Особено впечатляваща е сцената с хеликоптера, в която познатият ни от “Lost” Майкъл (тук в ролята на опърничав летец), тотално смля на кайма прясно събраната зомбоидна сган, която наподобява агитка на български футболен клубен отбор.  Всичко това е за сметка на истеричните инфектирани, които тук не намират особено голямо присъствие като екранно време. Монтажът е все така добър, а декорът бие „28 дни по-късно” с много.

Режисура: Дани Бойл
Участват: Наоми Харис, Силиан Мърфи, Алекс Палмър
Времетраене: 113 мин.
User Rating: 7.4/10 (51,234 votes)
Разпространява: Александра Филмс

   Много противоречиви бяха отзивите за този филм. Причината за това е, че и глупците имат усти, а устите им даже говорят. Хорър-трилърите и ужасийките са любимият им жанр. Липсата на добър вкус в устите на глупците и примитивната им страст към евтини и показни кланета, заляти обилно с мозък и черва навън, са причината те да не харесват всеки що-годе оригинален опит в жанра. Тъй като този филм е именно такъв, глупците го гледаха и решиха да се изкажат, разбира се глупаво.

 Не че „28 дни по-късно” пращи от оригиналност, но каквото е взето отдругаде, то е от добри първоизточници. В случая това е фантастичната новела „Денят на трифидите” от Джон Уиндъм, филмиран през 1962 г. Тъй като „месоядни растения” звучи тъпо, сценаристите са заменили трифидите със станалите отново модерни напоследък зомбита и са добавили вирусна инфекция за вкус, един вид –  за да е по-реалистично. Тъй де, всеки знае, че зомбита има само по филмите, а вирусите са някъде там, понякога в самите нас.

 Главният герой е светлоокият младеж Джим, който се събужда в някаква Лондонска болница и откачайки системите открива, че е бил тотално изоставен на самотек, без никакъв санитарен контрол. Гневът му бързо бива заместен от недоумение, смесено с неясни съмнения, когато започва безгрижна разходка по безлюдните улици. Истината бързо излиза наяве. Неприятен вирус е унищожил британското население. Който е останал неинфектиран, се крие в някоя хралупа, а останалите беснеят по улиците на групи. Целта на болните от „ярост” зомбита се изчерпва горе долу с това да те клъвнат за врата или да ти повърнат кръв в устата, което за двадесет секунди те прави един от тях. След това и ти започваш да се бориш за същата кауза и да крещиш истерично.

 Сюжетът довежда главните герои до някаква импровизирана военна база, в която няколко загорели войника са сформирали бойна групичка за отговор на инфекцията. Оптимизмът не трае дълго, а положението на нашите хора може да се опише вкратце като „от трън, та на глог”.

 Сценарият е на Алекс Гарланд и е доста хитро построен, така че да държи в напрежение, а Дани Бойл е пресъздал максимално безнадеждна обстановка. Ужасът не се изчерпва само с досадните зомбита. Героите стават неволни свидетели на грозен апокалипсис и ясно се вижда колко трудно се приспособяват в тази неконтролируема ситуация. Сломени духом и без ясна визия за бъдещето, те опипват плахо в тъмното, търсейки някакъв изход. Шизофреничният монтаж е смесен с леко натрапчив, но адски добър звук. Изпълненията на участниците в каста са на ниво, а светлите до бяло очи на Силиан Мърфи придават особено вампирски облик на филма.

    

    Едва ли има кабеларка в България, по която "Влакът - беглец" да не е прибягал, редом до десетките евтини продукцийки, въртящи се там. Едва ли има телеман, който да не е засичал кадри от него, докато е прехвърлял програмите в търсене на нещо свежо. От гледна точка на любителите на затворническия жанр, този филм е неразделна част от всяка уважаваща себе си колекция,  в което има  много резон, ако се имат предвид качествата му.

  Колосалната фигура във филма е бруталният и безчувастен затворник Мани  (супер-ултра-мулти-мега-хипер-турбо-джъмбо-добро изпълнение на Джон Войт). Той е един от най-запомнящите се образи, които някога ще видите на кино. Напълно прецакан от съдбата човек, със значителна физическа сила и стоманена воля, пред когото изпечени рецидивисти дрискат в гащите. Мани е истински магнит за неприятности, което му е спечелило един сериозен проблем и един дивидент. Проблемът е, че началникът на затвора Франк (Кайл Хефнър), в пристъп на желание за себедоказване, счита Мани за свой пръв враг и всячески се опитва да го пречупи, резервирайки му постоянно място в карцера. Затова пък затворниците го боготворят. Нулевият му късмет го е превърнал в хищник, за когото светът е опасна и неприятна джунгла. В главата му има необмислен план за бягство, а в сърцето му - самородна злоба. Мани няма намерение да помага на никого, но и през ум не му минава да търси помощ. Той е озверял и студен, точно като влака, на който ще се качи. И също като него - няма да се спре пред нищо.

    Контрастът между уморения от битки Мани и другият силен образ - на младото, глупаво боксьорче Бък (Ерик Робъртс), изпъква все по-силно в хода на филма. Двамата успяват да избягат от пандиза, но не и от лошия си късмет. Те решават да се скрият на неуправляем влак, който тъкмо поема последния си курс през студената пустош на Аляска. Хрътките се впускат в преследване, което ще доведе до решителен сблъсък на финала. Звярът ще ревне, но дали ще се събуди човека? Драматичното пътуване изважда най-хубавото и най-лошото у героите наяве, а чистата и необуздана злоба на Мани в крайна сметка става ключ за изхода от желязната гробница.

   За хубаво или за лошо, във "Влакът-беглец" всичко е много сурово, но не и свежо. Сурови герои, сурови условия, суров филм. Дори Ребека де Морни са я изстискали от сексапил и са я превърнали в някаква подивяла от безпокойство женица, с трескав поглед и крайна решителност. Има някакъв фризер, в който са поставени героите, в очакване на дълбокото замразяване. Внушението е  силно, ролите са изиграни със страст, а музиката допълва идеално стерилната картинка.

Режисура: Джеймс Фоли
Участват: Брус Уилис, Холи Бери, Джовани Рибизи
Времетраене: 109 мин.

Разпространява: Александра филмс

User Rating: 5.1/10 (3,804 votes)

 След  „Психо”, „Американски психо” и двете версии на „Идеалното убийство” (пак от Хичкок), на големия екран идва поредното филмово изчадие – „Идеалният психо”. Той само отдалеч, като напълно непознат е минал покрай идеалното, но затова пък психопатията му е невероятна. Невероятна, в лошия смисъл, демек - не ти се вярва. Изобщо, Америка психясва отвсякъде и процесът изглежда необратим.

   Идеалната непозната е Руина Прайс (Холи Бери), чието чалгарско име не й пречи да минава за класна мадама. Нейната професия включва изобличаване на гейове, вадене на мръсни ризи от пералнята, политически поръчки и съсипване живота на ближните. При Руина това е съпроводено с доста приятни чувства, затова в момента, когато се налага да подаде оставка, тя става невинна жертва на емоционален срив. Като капак на всичко, нейна приятелка от детството бива убита по брутален начин и у Руина се загнездва фикс-идеята, че трябва да разкрие убиеца. Разследването, което предприема с помощта на невротичното асистентче Майлс (Джовани Рибизи) няма изглед да доведе до нещо конструктивно, но тя не се отказва.

   Мисловната стерилност, от която Руина страда, я навежда на една особено „добра” идея - да завърже флирт в чата със заподозрения Харисън Хил (Брус Уилис). Той обаче се оказва мъж на място и сваляч от класа. Нищо, че дължи всичкия си успех на жена си (богата наследница), на която е сложил рога до тавана. Тъкмо в момента, в който нещата започват да вървят към здрав секс и зрителят се посъбужда, Руина опелсква всичко, оставяйки се да бъде заварена по бели гащи на компютъра на Хил с USB-устройство в ръка. Не стига това, ами и си забравя телефона, оставяйки Хил да чете СМС-ите й. В такива тъпи ситуации дори и Бриджит Джоунс не изпадаше. Все пак  трябва да се признае на Руина, че се измъква много добре от кофти положенията, може би защото е доста по-мазна и хлъзгава от Бриджит.

 Става ясно, че в този трилър се разказва за тотално изперкали жертви на цивилизацията. Макар да са изтрещели кукувици, тези хора все някак успяват да минат за нормални, често завъждат апетитни гаджета и дори работят в големи и престижни компании. Всичко това напоследък става съвсем естествено в киното. Не изглежда учудващо вече ако в обикновена семейна комедия с романтични нотки изведнъж се окаже, че бащата има намерение да вземе косачката и да изкорми цялото семейство. Става малко трудно  да се определи жанра на такъв филм, но и за това има кой.

  "Идеалната непозната" поднася финал, който се опитва да е толкова шокиращ, че направо ти става тъпо. Брус Уилис напуска сцената безславно и отива да Умира трудно. Изводът, че филмът можеше да го бъде и без него, се налага сам, а развръзката идва да покаже колко прости сценаристи има. От цялото муви лъха някаква евтина показност, сякаш са искали да снимат клип на Парис Хилтън, а не психотрилър. Единствените добри изпълнения са на Джовани Рибизи и на оня светлоок негър, който Руина изчука и после изгони, и за чието присъствие във филма не виждам друга причина, освен да покаже каква лоша и разгонена кучка е идеалната непозната (нещо, в което самата Холи Бери не успява да ни убеди). Брус Уилис не прави нищо по-различно от това, което прави по принцип: гледа с присвити очи и се опитва да прокара стария трик с кривата усмивка. Монтажът е някакъв смотан, диалозите са скучни, музиката е безлична. Единственото, върху което филмът може да предизвика размисъл е реалната опасност от нежелан контакт с болен от псохопатия или шизофрения разгонен индивид, на който бихте могли да връхлетите в Интернет.

   Идеално непознат бих искал да бъде за мен този филм, но така се случи, че ме прецакаха.

Режисура: Джузепе Торнаторе
Музика: Енио Мориконе
Участват: Филип Ноаре, Жак Перин и Марко Леонарди
User Rating: 8.4/10 (24,129 votes)

   Преди 20 години Джузепе Торнаторе решил да сподели нещо много лично. Не е сигурно дали би се престрашил на това, ако бe знаел каква огромна популярност ще добие  „Ново кино Парадизо”, но резултатът сега е в негова полза. Интернет потребителите са класирали филма сред 100-те най-добри правени някога, в добавка идват многото награди и безбройните изказани суперлативи. Първоначално той бил замислен като поклон пред традиционните кино-театри - един вид некролог, който щял да повиси закачен няколко седмици в италианските кина и след това щял да бъде забравен. Впоследствие "Ново кино Парадизо" се е превърнал в нещо много повече, както за създателите му, така и за публиката.

  Историята е построена в хронологичен ход на три етажа, а в цялост представлява обяснение в любов на два. Първото послание е към киното, което за самия Торнаторе се явява споделена любов и заема почти цялото екранно време. Малкото момченце с късите гащи, което събира изрезки от филмови ленти в скрита под дивана ръждива кутия ще се превърне в прошарен и преуспял режисьор и до размазващата финална сцена в салона, тук става въпрос за кино.

   Другото любовно обяснение се появява на втория и третия хронологичен етаж и е още по-тъжно. Тя носи звучното име Елена, синеока е, и си струва чакането под прозореца. Всъщност тезата е, че неизживяната любов е единствената лесносъхранима и с една такава в сърцето, човек е способен на всичко. Той може да направи десетки чудесни филми, да работи упорито, никога да не се отпусне, или никога да не се ожени - все хубави неща. Това трябва да е подаръкът на слепия Алфредо (Филип Ноаре) към приятеля му Салваторе. Да кръцне голямата му любов с дългата ножица, досущ като стотиците целувки, които е окълцал от лентите, подлежащи на църковна цензура. Тези целувки са кадрите, които Салваторе ще получи като компенсация за грубата намеса на Алфредо. Малък подарък, но от сърце, който ще дойде в момент, когато Салваторе е достатъчно зрял за да проумее мотивите на слепеца. Късно, биха казали някои, но все пак ще дойде. Късно, но все пак ще се срещнат.

  Сценарият е дело на Торнаторе и е видно, че си го е писал с много старание. Музиката на Енио Мориконе е затрогваща както винаги и идеално пасва на сюжета. Изпълненията на Ноаре, Жак Перин и Марко Леонарди са безупречни, а първата част на филма е тотално омазана с чар от дяволития Салваторе Касио. Филмът е зареден с конски дози сантименталност и носталгия, но няма начин да не бъде харесан от всеки, който поне малко обича киното.