Режисура: Грегъри Хоблит
Участват: Антъни Хопкинс, Дейвид Стретърн, Райън Гослинг
Времетраене: 112 мин.
User Rating: 7.1/10 (9,153 votes)

„Презумпцията за невинност” е основен принцип във всяка наказателно-правна система, особено в американската. Тъй като всяко действие си има противодействие, следователите обичайно заобикалят принципа чрез не по-малко популярната „подмяна на улики”, след което се стига до "скалъпено обвинение". Общо взето в тази посока са текли мислите на Даниел Пейн и Глен Герс докато са писали този сценарий. Идеята е, че ако човек е поне толкова умен колкото един добър прокурор, значи може да си трепе хора наред без да се притеснява от буквата на закона. Всяко обвинение си има слабо място, само  трябва да го чукнеш точно там. 

 „Пропукване” е заснет с вкус. Опитът на Грегъри Хоблит в криминалните истории си личи отдалеч. Изпълненията са правдоподобни (особено се открояват Дейвид Сретърн и Розамунд Пайк) , монтажът, звука и музиката са добри, интригата се разгръща гладко и най-важното: има я. Но всичко това е тотално осрано накрая. Сюжетът  доста напомня „Първичен страх” от същия ражисьор, но опитът тук  е доста по-несполучлив. Филмът щеше да бъде адски добър, стига сам той да не се бе пукнал „на края на Дунава”. Всъщност „пропукване” е слаба дума, "разцепване" звучи по-добре.

 Историята започва много добре - съвестни прокурори плетат обвинение, а самонадеян обвиняем се гаври с тях. Поредица от съдебни заседания, огледи, разпити и пр. наказателно-правни процедури. И така до моментът, в който на добрите им провървява. Малко сравнение: финалът на „Първичен страх” беше брутално добре измислен от сценаристите и брилянтно изпълнен от Едуард Нортън. Макар филмът да не бе нищо особено, развръзката там изми каквото имаше да се чисти. Тук е обратното.  „Пропукване” предлага съвсем различно впечатление – накрая само може да седиш и да се чудиш дали героят на Антъни Хопкинс е адски тъпо и самонадеяно парче или просто настървеният прокурор е невиждан късметлия. За хора, които не са юристи може и да има някакъв елемент на изненада, но отдалече се вижда, че финалът е шит с канап. Абсолютно излишна и скалъпена е цялата тупурдия около спирането на апаратите на изпадналата в кома жертва. Чудиш се защо е нужно всичко това и накрая разбираш: на сценариста му е трябвало – за да е по-достоверна развръзката. Не е ясно каква е ролята на механизмите с топчетата. Някаква символика ли има тук? На фона на недоизмислен сюжет, такава не седи добре. На гол гъз, чифте пищови.

 В сравнение с историята от „Пропукване”, сценариите на Гришъм са суров и смислен реализъм. Абсолютно всеки трезвен адвокат би изпаднал в необуздана истерия при сцената, когато за последен път прокурорчето надцаква убиеца. Хитро, да. Но твърде неправдоподобно. И нямаше да има проблем да е такова, стига да не беше явната претенциозност на продукцията и това, че филмът започна много добре. Ричард Гиър не може да се сравнява с Антъни Хопкинс и въпреки това „Пропукване” е доста по-слаб от „Първичен страх”, което е червена точка за Хоблит.

 

на мен ми хареса :)) Сравнително.... :)
Ако се сравнява с другите американски бозички...

На мен ми хареса много. За Антъни Хопкинс няма какво да коментирам, той е гениален. Тук обаче има един млад актьор - Райън Гослинг, който заслужава внимание. За адвокатите и юристите няма какво да говорим , все едно да сравняваме
" Спешно отделение" с "Пирогов"