Режисура: Франсис Лоурънс
Времетраене: 101 мин.
Участват: Уил Смит, Алис Брага, Черли Теън
User Rating: 7.4/10 (48,814 votes) 

Още от самозваното заглавие си личи, че този филм излиза на големия екран с голямата кошница, в която трябва да се съберат много милиони доларчета. В продукцията участват звездата Уил Смит и eдна симпатична немска овчарка. Почти през цялото екранно време, те джиткат на фона на пищен апокалипсис. В последните години зрителят видя достатъчно зрелищни изтребвания на озверели зомбита в цялата безкрайна поредица от  „Заразно зло”,  „28-те дни и седмици по-късно”, току що появилия се „Нашествие” и много други знайни и незнайни продукцийки. Спокойно може да се каже, че „Аз съм легенда” е поредната експлоатация на темата за опасните вируси, които ще превърнат човека в грозна мумия, която плюе кръв, пищи като заклана и има странен ефект в очните ябълки /най-често, зениците са твърде уголемени и оцветени, което идва да покаже, че в главата на зомбито липсва  всякакъв хуманизъм, както и мисъл, а има  само рейдж, баце/.

  
  Това, което е интересното в този филм  е декорът. За него са били похарчени най-много пари. Тихите градски улици, обрасли с  тревичка, потрошените мостове, пустите аутобани... След тази завладяваща със своето спокойствие гледка, и в контраст с нея, филмът ни предлага уникалната  възможност да видим как Уил Смит тренира за рамо и корем. Има и няколко драматични сцени, които ще бъдат разбрани само от държателите на домашни любимци.

 

  Човечеството е тотално погинало. Всъщност тотално погинали са само бялата и всички други раси, а черната само е погинала. Някаква сган от опитни инфекционисти, решили да лекуват рак с… едра шарка, та шарката мутирала и впоследствие  разказала играта на земното население.  Останал е един жив негър, притежаващ естествен имунитет срещу злия вирус, който кръстосва улиците в търсене на оцелели, а през останалото време се бие с неприятните момчета. Човекът спазва железен режим и диета, има си другар, а в свободното си време търси лекарство, ползвайки няколко злощастни мишока, а понякога и живи, автентични зомбита. С една дума, ДНК-легенда. Диалозите във филма се водят на две нива: интелектуално - между Уил Смит и немската му овчарка и психологическо - между Уил Смит и... Уил Смит. Общо взето във филма не става нищо интересно. Няколко схвати със зомбитата, малко философия, малко тъга и някоя друга психарийка. Ей ти го блокбъстъра.

 

 

Смъртна присъда

Режисура: Джеймс Уан
Времетраене: 110 мин.
Участват: Кевин Бейкън, Гарет Хедлън, Кели Престън
http://www.imdb.com/title/tt0804461/



Другата в мен

Режисура: НийлДжордън
Времетраене: 119 мин.
Участват:  Джоди Фостър,Teрънс Хауърд, Ники Кат, Навийн Андрюс
http://www.imdb.com/title/tt0476964/

 Тези двата филма ще бъдат в едно резюме, защото се появиха почти по едно и също време, а и сюжетът им е горе-долу еднакъв. Две обикновени, симпатични и хрисими персони /Джоди Фостър в „Другата в мен” и Кевин Бейкън в „Смъртна присъда”/ се сблъскват с грозната престъпност, изживяват шок, губят близки и…изкрейзват тотално. Всичко това се случва под носа и пред очите на безучастни ченгета, които са повече заети с дървените си философии, отколкото с престъпниците. Колкото по-безсилен се оказва закона, толкова по-високо включват предавката нашите герои. Застрахователят-домошар Бейкън дотам изсвирясва, че залага във войната с престъпността и останалата част от семейството си. Радио-водещата Ерика Бейн извърта изцяло стила си на работа и започва да се нарича „непозната”, а мистър Хюм в хода на действието заприличва надрусан пънкар, току що преживял самолетна катастрофа.

 Въпреки сходния сюжет и доста изненадващо, филмът на Джеймс Уан /”Убийствен пъзел”/ превъзхожда с много този на ветерана Нийл Джордан. Ако не бяха някои малки недомислия и две-три твърде и излишно пресилени моменти, „Смъртна присъда” щеше да бъде адски добър филм, но и така си е доста страховит. Има моменти, които могат да изправят и най-студенокръвното копеле в салона на нокти. Типично в стил „Убийствен пъзел”, режисьорът не е пощадил чувствата на зрителя и показва наяве най-лошото, което би могло да се случи точно на този човек, точно в този момент.  Малко е попресилил /героят на Джон Гудман беше не само излишен, но и доста недостоверен/ и не е уцелил подходящата доза, но следващия път ще улучи. Кевин Бейкън тук не може да стъпи и на малкия пръст на Хю Джакман в пресъздаване на мъката от загубата на близък човек /виж „Изворът на живота”/, но затова пък е ненадминат като Терминатор, Разрушител, Заличител... Погледът, който хвърля на врага си в последната бойна сцена, слушайки нарцистичните му напъни, може да вкочани от страх и разярен питбул, особено в гарнитура с прическата му и лъскавия барабанлия, който леко придържа с ръка на коляното си.

 В контраст с горното „Другата в мен” е доста недомислено и грешно скроено филмче. След преживяната загуба, случайно или не, героинята на Джоди Фостър започва да се оказва в какви ли не престъпни ситуации, направо всеки ден. Престъпниците никнат около нея като гъби след Странджански порой, а тя стъпва от гъбка на гъбка и мачка с токчетата. Твърдо решена, че няма да си трайка, госпожица Бейн си купува патлак на черно и започва да пука по лошите. Те, разбира се са съвсем случайни лоши, нямат история, няма и голяма убеденост, че изобщо са лоши. Зрителят не ги познава, а и няма време да ги опознае, защото е твърде зает да слуша отнесените импровизации на радио-водещата в ефир, с които тя се опитва да обясни мъката си на широката аудитория, намесвайки в схемата дори любимия си град Ню Йорк. Някакви чернокожи безделници, някакъв наркопласьор и още един тупан стават жертви на нейната депресия, а следователят-ченге се разминава с повърхностна рана, която сам на себе си причинява, и то по най-балъшкия начин.

 

 

Вижда се, че що се отнася до печелене на филмови награди, е препоръчително да бъдат изпълнени някои условия. Това не означава, че има лесен начин да бъде лапнат някой кино приз, но при всички случаи е по-добре да участваш с нещо, което ще разтърси, шокира, разчувства, уплаши и вторачи зрителя. Или просто ще го депресира. Ще го накара да направи равносметка, да съгради някакво обобщение в главата си. Добре е да е някоя тежка, силна и смислена история. Нещо за времето. За старостта. За самотата. За някоя предъртяла мексиканска бабичка, изправена сама пред трагичен проблем с домашната фауна. За часовник. За беднотията, или за отчуждението. Хубаво е да има и малко смърт. Трудна задача, особено що се отнася за късометражни филми. А още по-мъчно би било на някое весело и положително сюжетче да получи признание от явно надхвърлите възрастта на зрителя оценители.

 Затова не може да не се споменат на първо място 5-минутния „Влюбването” (Coup de Foudre, 2006 г.) на французина Винсент Примо и испанския „Профилактика” (Profilaxis, 2003 г.) на Даниел Санчес Аревало. Първият съвсем логично получава наградата на публиката, която явно приема младите и енергични герои доста по-близо до себе си. Историйка, разказана като виц. Небрежна, разтоварваща, приятна и въпреки това – добре заредена с интелектуален субстрат.

„Профилактика” е от испанската програма и би било проява на лош вкус да бъде описан в текст, защото е съвсем друго да се види изражението на героя и да се чуят бисерите му.

 В контраст с горното идват и болшинството от наградените филми. „Минутите след това” на Николай Тодоров е мъчен монолог на тема „време и живот”. Зареден е до козирката със стабилна символика. Бели ризи с колосани яки и ята сиви гълъби се редуват на екрана, а на звуковия фон дълбокият глас на часовникаря чертае скица от обобщения, явно натрупани с много години живот. 

 От балканската конкурсна програма, за най-добър филм е определен „34” на Любомир Младенов, който ни запознава с българските съквартиранти-приятели. Те общо взето нямат много общо с американските такива. Нашите са доста по-стабилни. Носят яко на пиене и не се впрягат от обиди, псувни и здрави тупалки по фейса. Търсят убежище един в друг, или един срещу друг. Филмът доста удачно представя действителността за голяма част от младите хора в България, което му печели и нашите симпатии.
 
 Мексиканският „Мляко и вода”, който взе наградата за най-добър филм на фестивала има особено визуално обаяние. Филтърът на лентата е такъв, че чак ти става горещо и започваш да усещаш маранята дълбоко в гащите си. Бабичката също е порядъчно опечена, а и всичко останало в този филм е подбрано много добре. Заслугата за това, естествено е на режисьора Селсо Гарсия.

 "Пластмасовият" на Йордан Банков получи специална поощрителна награда. Аналогичните призове при балканците и в международната конкурсна програма взеха съответно "Вълни" на румънеца Адриан Ситару и „Кенди и Бренди” на Андер Дуке. Да им е честито.

Режисура: Грег Мотола
Участват: Джона Хил; Майкъл Сера; Бил Хедър, Сет Роджен
Времетраене: цели 114 мин
Разпространява: Александра Филмс
User Rating: 8.3/10 (37,697 votes)

Филмчето за 40-годишния девственик беше много тъжно. Чудно кога тези самозвани сценаристи ще решат, че трябва да направят от „Дон Кихот” скеч вариант, в който Санчо Панса ще яде големи наденици с боб и ще пръцка доволно в ноздрите на Росинант, а рицарят на печалния образ ще се друса с LSD на върха на някоя фалирала мелница. Самата идея, че може да направиш нещо смешно от нещо тъжно бие яко на инфантилност. Такава детинщина няма дори в анимационните филмчета на Дисни. В случая тъжното са трите образа на главните герои, в сравнение с които малкият Симба, Лило, Стич и дори Шрек са истински кино-интелекти. Въпросните образи са едни абсолютни дървеняци, чиято неадекватност иска да мине за ефект на младостта им, но всъщност е следствие от ментална безпомощност. Най-суперякото в цялата работа е, че филмът е с оценка 8.3 в imdb и на 172 място в топ 250. С 37 хиляди гласували! Което от своя страна идва да покаже колко много деца влизат в Интернет.

 Филмът представлява плиткоумна серия от скечове, в които можете да видите какви ли не гнусотии, като например петна от месечен цикъл по панталоните на главния герой, полицаи преминаващи на червено през кръстовищата, психически тормоз над малолетни, повръщащи мацки и пр. интересни неща. Дудненето на наднормения Сет не може да се сравни дори с испанските героини на Алмодовар. Глупостите шуртят от устата му като спукани лайнопроводни тръби, а очите му се въртят настрани и нагоре сякаш всеки момент ще припадне.

 Завръзката на филма поднася серия диалози, в които единия лузър обяснява на другия нещата от живота. По някое време се появяват две страшни мадами, които вкарват на двамата рейнмани апетитна оферта. За да станат мечтите им реалност, нашите шампиони трябва да се сдобият с определено количество алкохол, което в Америка съвсем не е лесно в хипотезата на непълнолетието. Момчетата обаче имат план, който е тясно свързан с техния съученик МакЛавин, чието име идва от фалшивата му карта за самоличност. Въпросното Ай Ди е толкова аматьорска изработка, че дори двамата свръх-кретени полицаи Слейтър и Майкълс разпознават измамата.

 Докато първата половина на филма беше изпълнена с приятно неангажиращи тъпотии, втората вече става натоварваща. Главните герои тотално психясват и действията им няма да се сторят никак забавни на всеки, който поне малко е свикнал да мисли за последствия. Сцената, в която двете ченгета потрошиха полицейската кола беше много ефектна, но в моето съзнание изникна подписана заповед за уволнение. Отначало ми стана тъжно, но после се сетих, че това е съвсем нормално. И ми стана още по-тъжно. Тъжното е за съвестния данъкоплатец (с когото аз се самоидентифицирам), който киха, за да могат фуражките да се движат с поршета, които да съсипват. На фона на американската действителност такива образи може и да са смешни, но погледнато от нашата черга…Не.

Режисура: Майкъл Хафстрьом
Участват; Джон Кюсак, Самюел Джексън.
Времетраене: 94 мин.

Imdb рейтинг: User Rating: 7.4/10 (20,223 votes)

От сюжета на този филм става ясно, че Стивън Кинг яко го е закъсал откъм творческо вдъхновение. По никакъв друг начин не може да се обясни липсата на каквато и да е оригиналност в сценария. Чудно как не си е изсмукал ноктите от пръстите. Добрата новина за тези, които ще отидат да го гледат на кино, е че продължителността на този филм е само час и половина, т.е. няма да загубят много от времето си. Парите обаче няма да им върнат. Жанрът може да се определи като хорър с елементи на мистерия, но единствената мистерия в случая е как така „1408” е получил оценка 7.4 в imdb и какви са тези 20 000 човека, които са дали добра оценка на това недоразумение.

 Действието се развива в семпло нюйоркско хотелче, и по-специално в една от неговите стаи, която е толкова проклета, че може да докара човек до лудост. Майк Енслин (в ролята Джон Кюсак) е мъжкият вариант на невзрачната Скъли от „Досиетата Х” – не вярва в бабини деветини и следва веруюто си „око да види, ръка да пипне”. Освен това е и писател. Като идея звучи интересно, но бойното снаряжение на стаята е толкова бедно и изтъркано, че чак ти става жал. Абсолютно нищо ново не ни предлага този хотел. Призраци се разхождат из стаята, разни мумии беснеят в отдушника, картини оживяват, умрели хора се появяват и започват да говорят и пр. кино-отживелици окупират екрана. И така цял час. Таман зрителят започне да се оспива и филмът забива ни в клин, ни в ръкав по някакви калифорнийски плажове, за да се затвърди съвсем впечатлението, че историята е недомислена. След влудяващо тъпия и безличен финал, в устата на зрителя остава единствено неприятен вкус на евтин заводски локум.

 Всичко това е съвсем естествено. Почитателите на жанра не проявяват особено големи претенции към това, което ще гледат, а Самюъл Джексън и Джон Кюсак в комбинация с името „Стивън Кинг” и добър трейлър, са способни да вкарат всеки един от тях в салона, барбар с големите им надежди. Екранното присъствие на Джексън е нищожно, а и филма спокойно би съществувал и без героя му. Затова пък Кюсак не само че е непрекъснато на фокус, но и си изпълнява ролята много добре. Това не може да се отрече. Като го гледа човек и просто си представя как му се пълнят гащите от страх, още повече че и филмът като цяло намирисва.